автор: esperanca

снимка

Умори се природата от човешкото зло. Извърна лице слънцето от земята и студ трайно стегна с метален обръч. Температурите паднаха до минус двадесет и три градуса по Целзий, което бе извънредно, а не обичайно за тези географски ширини.
Като богоборец, брат Савел се замонаши миналата зима. До четиридесетата си година не вярваше, но понеже не влизаше в пререкания с никого, се самоопределяше като добър човек. В манастира не даде обет за безмълвие, но оскъдно говореше и скоро останалите монаси му свикнаха и не го закачаха. В редките мигове, когато душата му се избистряше, в очите му затрептяваше изворно синьо, по страните му се спускаше меко сияние, разливаше се по челото, въздухът около него зажужаваше и все едно сам Господ полагаше десницата си върху рамото му. По-често кален порой затлачваше ирисите, мътни води на утаена, но не стихнала вина давеха душата му в бездънните си бездни и чертите му се изопваха в зъл, хищнически вид. Видно бе – този човек се бореше с легиони демони. Строго спазваше службите по канона, но сърцето му не участваше в тях, като че ли Бога наказваше с празната упоритост на служенето си. Като всяко човешко същество, понякога изпитваше нужда да се помири, но едно бе да се примириш с Отца си за стореното, а съвсем друго да се примириш със себе си. Това бяха потайни, нощни часове, в които се затваряше в магерницата, заставаше под огромния куполовиден комин, погледът му се катереше по рибешките люспи, чиито форми изграждаха осажденото му гърло, често се хлъзгаше в зейналите котли, тежко стоящи върху саджаците и дълго стаената болка се отприщваше на гибелни талази, рукнали из очите му.
На развидиляване омаломощеното му тяло се изнизваше из вратата и се изгубваше в гората над манастира. Монасите свикнаха да зачезва по цяла неделя. Чуваха,че преспивал по хижите отвъд езерата, или нощувал под открито небе, сврял се в дупка изкопана в снега, но никога не го разпитваха. Като се върнеше очите му трескави горяха, страните бледи и изпити така бяха хлътнали, че и през брадата се виждаше как скулите напират да пробият кожата. Страшен бе в тези моменти. Останалите братя се прекръстваха и страняха от пътя му. Така се преобразяваше само през зимата. В другите сезони бе кротък, ненатраплив с присъствието си и в манастира го обичаха с онази любов, с която се обича болно дете.
Тази година зимата стегна едва по Ивановден. Спокоен през продължителната есен брат Савел стана сприхав. Манастирският двор му отесня. Колкото повече падаха температурите, толкова хищното в погледа му се изостряше. Вълчото слънце на Атанасовден едва бе захапало хоризонта, когато прекрачи манастирския двор и постави снегоходките. Снегът под краката му не скриптеше, а пукаше от студ, все едно кости се трошаха. Вината тежеше като език на камбана, чийто тревожен набат го нудеше все към езерата.

* * *
“Ангелице, моя Ангелице“ - чиста бе тази жена, по детски изворна. Имаше нещо мистично, загадъчно в нея, като да носеше други светове в себе си. Затова я наричаше Ангелице – нещо средно между Ангеле и Вещице.
Има такива хора – жилави. Колкото повече ги превива животът, по-устойчиви стават. Нищо не ги сломява – ни смърт, ни липсата на любов. Колкото по-оскъдна е съдбата към тях, толкова по-щедра е душата им.
Така и не разбра откъде извираше нейната пълнота. Раздаваше се с лекотата на човек, който знае, че няма да получи нужното му. Дълбочината и се ширеше с такава необятност, че никой, когото срещна, не успя да я запълни. Когато човек има само себе си е по-лесно, защото няма какво да губи. Свободен от робството на надеждата не копнежничи по непостижима взаимност, разчита на собствен заряд, става силен.
Срещна я при една от многобройните и самотни обиколки из страната. С приятели правеха прехода хижа Рай – връх Ботев – хижа Плевен. По средата на Тарзановата пътека застигнаха слабичката и фигура и първоначално помислиха, че е изостанала от групата си. Но до станцията на метеоролозите при самия връх не видяха други туристи и решиха да я изчакат, а той не се удържа и се върна да я пресрещне. Поради гъстата мъгла напрегнато се взираше да съзре крехкото и телце, тънейки в догадки жена ли бе или момиче. Малко под Пряспата видя червенеещото се вързопче и устремено се спуска към него. Телцето и неестествено изопнато плашеше с мъртвешка белота, която рязко контрастираше на червеното с няколко номера по-голямо яке. Загъна ръкави , за да напипа пулса и , сърцето му преряза двуострата кама на умиление – изящните китки с тънка костна структура бяха набраздени от накъсани поради усилието от изкачването вени. Тежка жал го блъсна в гърдите и той приседна - за нея, защото разбра, че иска да я обгрижва и пази ; за себе си, защото усети, че от този момент бе изгубен.
Трескаво препускаха месеците от изкачването на един връх до следващото планирано пътуване. Като в транс тя чертаеше планове, правеше резервации, организираше преходи. Отведе го в дяволското гърло на най-дълбоките пещери, възкачи го до орловите гнезда на най-високите планини. Не признаваше маркировки, не се съобразяваше със сезони и часове, измисляше невъзможни маршрути. В полунощ надяваха водолазните костюми и се гмуркаха в морските дълбини за ужас на оцъклената луна, която придърпваше случаен облак, за да закрие лицето си. Друг път скачаше призори и го помъкваше в изтощителна автомобилна езда, без посока, накъдето и видеха очите , докато звярът в нея се насищаше и ставаше мека, отдадена... Всеотдайната и любов го заливаше на талази и той се отпускаше носен по вълните на това щастие, без да разбира с какво го бе заслужил.
„Ще взема дъхчето ти“ - дългите зимни нощи не стигаха , за да се наситят на опустошителната принадлежност и изпепеляваща страст, впил устните си в нейните, поглъщайки последните конвулсии от затихващите трептения на възпламененото и тяло, притиснал мокри хълбоци в недрата на избухналата огнетечна лава – тя цялата бе желание.
„Ще взема дъхчето ти“ - успяваше да му отговори , едва поемайки си въздух през водопадите от целувки , с които обсипваше лицето и, дългата изящна шия, спускайки се до мраморните върхове, които учестено се повдигаха от неритмичния и пулс. В кратките мигове на покой, разжарени от всеотдайна раздаденост, тя заспиваше в тяхната поза „ на лъжици“, а той удъжаше дъха си, изумен от фината , нереална нежност на кожата и. Откъде извираше толкова енергия в тази крехка, чуплива като стъклена статуетка жена. Към какво се стремеше неудържимо? Какво искаше да догони? Чувство на страх прерязваше слабините му и мъжът в него се молеше: „ Господи, не допускай да я изгубя“.

* * *
Потънал в спомените си брат Савел неусетно бе стигнал езерата. И сега като миналата зима най-малкото бе замръзнало. Ледът синееше и това я бе подвело за здравината му.
Още когато замина за двадесет дена на конната база в село Балканец сама, онова чувство на страх в слабините му се обади отново. Каза че иска да усъвършенства ездата си, но с душата си усети, че тя се прощава с него. Нима можеше да стои почти месец на едно място. Представи си как с отброяването на изгревите е започнала да става неспокойна. Това, че не бе взела раница означаваше, че е мислила да се върне за нощувка на хижа „Рилски езера“. Нищо не я правеше така жива както предизвикването на опасностите. Лицето и сияеше, очите и мятаха зелени мълнии, екзалтирана енергия струеше през всяка фибра от тялото и, цялата светеше. Никога не бе виждал друг човек да излъчва такова щастие. Когато искаше да изпроси нещо неразумно, като дете започваше да подскача около него , правеше нацупени муцунки, мяташе умилителни погледи и накрая той винаги отстъпваше. Тогава се хвърляше върху му така неочаквано, че не успяваше да се задържи на краката си, събаряше го на земята, засипваше го с целувки, звънкият и смях разцепваше небесата и заразен от еуфорията и изпитваше дълбока гордост, че тази жена иска разрешение от него, въпреки да знаеше, че наумеше ли нещо, нищо не може да я спре.
Поради настъпването на вечерта, синьото на леда се размиваше в спускащата се мъгла. Брат Савел не мислеше къде ще нощува, най-близката хижа бе на три часа път от езерата. Пред очите му оживя картината, когато за първи път я учеше да се движи по замръзнало езеро. Бе я завел на село, при баба си, за да и бае против уроки. Тази невероятно красива жена, отворена към света, не знаеше как да се предпазва от лошите очи.
Стояха на брега на селското езеро, където като дете всяка зима той играеше хокей на лед. Обясняваше и как езерата замръзват от центъра към края, затова ледът е най-дебел в средата и най-тънък към брега. За разлика от реките, където е най-дебел в края и най-тънък в средата, поради течението на реката. Учеше я как по замръзнала водна повърхност не се преминава изправен и не се вдигат ходилата , а се приплъзват, като най-добре е , човек да коленичи и да пълзи по леда - така тежестта, с която се въздейства, се разпределя върху по-голяма повърхност и вероятността да се пропука дупка и да потъне е по-малка. Тя попиваше всяка дума от импровизираните му уроци, придаваше си сериозно изражение, все едно нещо мъчно разгадаваше , след което внезапно се втурваше по леда, за негов ужас, а вятърът довяваше през развените и коси:“ Ти винаги ме пазиш, няма от какво да се струхува-аааааааам“.

Вечерта бе настъпила, но снегът някак се отразяваше в скритото от мъглата небе и бе светло. Брат Савел прокара ръка през премрежилите му се очи и мисълта му се хлъзна по ледения гръбнак на езерото:„ Не те опазих, Ангелице , не те опазих“. Въздухът потрепери, мъглата към средата стана прозирна и изпод дебелия лед езерото му отговори:
- Животът не прощава, кълни навсякъде.