автор: ivanstefanov

Коридорът беше дълъг, дълъг…
И отляво, и отдясно стаи, стаи…
И във всяка от тях хора, хора…
Отдолу имаше още няколко коридора, а пък отгоре не ги знаеш колко са.

Много народ. И все учени, все с големи тапии. Тук работеха, ама кой какво правеше си знаеха в съседните стаи, по комшийски. Така си и прескачаха на гости. Ту в тая стая, ту в оная, ту с повод, ту без повод. То повод винаги се намираше. Най-често ставаше просто да се убие скуката. Достатъчно беше да се разбере, че шефове-те са излезли. И започваше едно черпене, едно пийване, едни приказки и отиде, та се не видя…
До сред нощ!
До тогава, защото тия чаровни мигове започваха след обед. Защото следобедното време не е за работа! То си е от бога дадено за почивка, за дрямка. Ами, че то и жи-вотните по това време спират да пасат и си полегват, и да преживят, и да си дремнат. А и човекът, нали и той си е все пак животно. Та, в такива мигове, а, някой се прозял и а, друг се провикнал:
- Абе не закъсняхме ли?
За броени минути някоя по-голяма маса се очиства и оттук, оттам, от тоя шкаф, от онова чекмедже, от чанти, от пликове, се заизмъкват, ту това, ту онова, ама все за хапване и за пийване.
- А, наздраве!
Поводът и причината се уточняваха по късно, ама да-леч не винаги. Тоя народ от детските си години, от пио-нерската организация беше закодирал в съзнанието си лозунга – “Винаги готов!”. И го спазваше. Никой никого не ощетяваше. Всеки носеше каквото има и каквото най-добре прави.
Тук се даваха най-компетентните оценки на трушии, на ракии, на вина и разбира се и на жените. Дето са ги правили де. Похвалите не се пестяха. И, ако реално пог-леднем, тия хора живееха за тия похвали. Да не ти харе-сат трушията, да я обявят за скапана, това означава да изгониш жена си. А ако не ти харесат виното, по добре скочи от прозореца. Ама такива случаи нямаше. Тук всичко се харесваше и всичко се ликвидираше. Ликвиди-раха дори и шаранът на Пешо макетиста. Той беше крас-тав рибар. Не се прибираше от реките.
Веднъж хванал един огромен шаран. Толкова голям, че да не повярваш. Затова и го гледаха, и го опипваха, защото от Пешо всичко можеш да очакваш. Де да го зна-еш дали не е направил макет и така да го е нашарил, че да лапнеш въдицата. А пък, а, си я лапнал и докато си жив ще си мезе в устата на тия зевзеци. Та затова опип-ваха. Няма лъжа, няма измама. Шаран и освен че голям, истински. Тая оценка спаси шарана от изяждане и Пешо го препарира. Разцепи го, разпра го, кисна го в различни вонящи препарати, изсуши го и го окачи на стената.
Реликва.
Стоя там, има няма десетина години. Заприлича на египетска мумия. От прахоляк и мръсотия полепнала по него, вече не се познаваше каква риба е.
Видяха му сметката една нощ по малките часове. Свършило мезето, а имало още вино. Да отидат да вземат няма откъде, навсякъде затворено, а пък и краката им подкосени. И се сетил някой за шарана на Пешо. Сетили се и му видели сметката.
Няколко дни след това плюеха, и наляво, и надясно и се жабуреха с какво ли не, защото воняха на порове.
След тоя случай баба Мара чистачката си заключва-ше джапанките. Не знаеш какво може да ги сполети.
И така си вървеше от година на година, от следобед до следобед. Никой никого не ощетяваше. Днес за един, утре за друг. Пинтии и скръндзи не издържаха на тоя ритъм.
Ама Шекера издържа. И кажи-речи цяла година. Фи-зиономията му ли, името му ли ни подлъгаха. То и тя, и то бяха сладникави и лепкави. Кажи-речи цяла година, никога и нищо не донесе. Караше на аванта. Подхвърля-ха му уж на майтап, та да се досети, ама не. Започнаха да се хващат на бас може ли някой да измами Шекера да почерпи, па макар и една лимонада. Никой не можа да спечели баса. Бяха единодушни, че на Шекера в дупето му и пирон не можеш да вкараш. Взеха го на мезе, по-диграваха го, но той си караше на аванта. Имаше нюх на куче и се вмъкваше щом масата се зареди.
После, това вече не правеше впечатление. Навлеци колкото искаш. Бяха се отказали от баса, когато той ги шашна. Беше малко позакъснял и влезе, когато на масата градусът се беше дигнал.
Влезе и за шаш на всички, измъкна от чантата си една половин литрова бутилка, с нещо жълтеникаво, и с вели-чествен жест го сложи на масата.
- Днес черпя аз!
Около масата онемяха. Шекера черпи! Като се окопи-тиха започнаха да разпитват.
- За какво бе, Шекер? Да нямаш мъжко? Да не си ударил кьоравото? Да не си спечелил от тотото?
И тъй нататък, и тъй нататък….
А Шекера мълчи! Мълчи, но си личи, че едва се сдържа да не разкаже. Ще се пръсне от напрежение. Ама нека и ние да се изпотим.
Отвориха неговата бутилка и я разляха по чашите. То само покриха дъната им, ама нейсе. Шекера черпи!
- А, сега кажи, Шекер! Кажи и да полеем. Че то тряб-ва да е чудо станало.
Шекера попримига, окашля се и най-после започна:
- Най-после го спечелих! Това беше последното дело. Много се проточи ама го спечелих. Нека се пукнат от яд.
А, сега де! Никой не беше чул Шекера да се съди за нещо с някого или него да съдят. Той си беше една дреб-на мижтурка. Покланяше се на всеки и винаги на лицето му беше залепена шекерена усмивка. Божа кравичка. То друго за него почти не знаехме. Баща нямаше. Починал отдавна. Живееше със сестра си и майка си. Тя го беше отгледала и тя го беше издържала да следва. И толкова!
- Какво дело бе, Шекер? С кого си се съдил?
- С дъртата и сестрата. Ама ги осъдих. Ще се опитват да ме лъжат, ама на мен тия не минават. Къщата е моя. Миналата година ги осъдих. Остана да разделим покъщ-нината, ама те инат. Не щат. После са разбрахме, ама остана само мивката. Ама днес приключи всичко. Осъ-дих ги и мивката е моя.
Някой се окопити от вцепенението.
- Каква мивка бе, Шекер?
- Кухненската, коя! По право се падаше на мен. А те не я дават. Да останела за тях.
- И как, всичко си взел? Ами те къде ще живеят?
- Те да си мислят. Аз си вземах моето.
Беше станало съвсем тихо. Само игличката на грамо-фона, отдавна стигнала до края, стържеше отвратително.
Пръв се окопити Пешо. Свали ръката си, в която държеше чашата, присегна за шишето на Шекера, взе го и много внимателно изля чашата в него и го подаде на Шекера.
- Дръж! Да не стигаме до съд. И това е твое.
Отиде до вратата и я отвори.
Тоя ден свършихме много рано. На масата остана и мезе недоядено, и вино недопито.
Не вървяха след шербета, който пихме.