автор: vitoriovitalis

105. Самота


Всички си отидоха.
Вчера с шум и врява си тръгна последната смяна на Ученическия лагер. Днес сутринта два препълнени камиона откараха и летовниците от Учителския лагер. Третият не дойде – нещо се развалил. Над планинската местност се установи необичайна, тягостна тишина.
И Кузи слезе в града - да се разправя за транспорт. В камионите нямаше място за всички. Заради многото багаж на виладжиите, Нади с момчетата трябва да останат сами още един ден.
Приятелите от лятото дори не можаха да си помахат за довиждане. Скупчени между собствените си вехтории, заминаващите пътници се бяха вкопчили кой където свари - като корабокрушенци за разбитите дъски, докато зелените машини се клатушкаха по нанагорнището.
Когато облакът прах се разсея, пред столовата стояха само Вито и Боби. Лелята отиде да сготви нещо. Тук някъде трябва да е и Чери, който ще се води за един календарен месец пазач на цялото летовище. Всъщност той кротко пиянства в брезовата си къщичка Романтика и не се мярка никакъв.
Цяло лято Боби си намираше други занимания, а сега се е залепил плътно до по-големия брат. Досадник ! Накрая двамата се скарват и Вито се освобождава от опеката на малчугана. Той се скрива от него в гората и изчаква търпеливо, докато лепката се разкара, жално оглеждайки се наоколо. Да върви при печката ! Вечно гладен лакомник и хитрец ! Дебелан !
Вятърът разклаща клоните на брезите. Листата зашумяват и това сякаш е единственият звук в опустялото летовище. Уж грее слънце, но е хладно. Момчето потръпва и тръгва по пътя. В праха ясно личат следите на преминалите камиони. Гуменките на юношата остават неясни отпечатъци между тях, но Вито не ги вижда, загледан към изоставения лагер.
Отляво е празният пясъчен плац, ограден хоризонтално с два реда отдавна обелени и изсъхнали борови върхари. Те са заковани в дебели и кръгли бичмета, забити дълбоко в земята. Волейболната мрежа е прибрана. Двата стълба стоят самотни на игрището - сякаш на пост пред високия пилон. Знамето и въжето ги няма. Отстрани на оградата децата са засадили малки борчета. Дали ще се хванат ?
Вито заобикаля по пътя плаца и минава през строго охранявания до вчера контролно-пропускателен пункт на лагера. Той се промушва през спуснатата дървена бариера и надниква в тенекиената будка, боядисана с евтини мътни бои в цветовете на националното знаме. Няма никой. Само преди дни дежурният ученик с червена лента на ръката важно-важно правеше властен знак. Махайте се оттука, навлеци такива !
Момчето върви по широката алея, утъпкана от краката на стотици ученици. Тя е полупокрита от падащите борови иглички. Вече няма кой да ги почиства или разпръсква със стъпките си. В сянката на гората е направо студено. Кожата на ръцете настръхва чак до късите ръкави на ризката. Той ускорява ход.
Минава бързо покрай бунгалата на възпитателите. Тук веднъж го завари госпожа Урума и го изгони най-позорно. Беше дошъл да търси Заро, но нещо се обърка. Пада й се, че я върнаха в града !
Вито излиза на по-малкия заден плац. Той е тревясал и завършва с обръч букови дървета, израсли по течението на потока, който оттук се спуска стръмно надолу към реката.
Отстрани е недовършеното тухлено здание на новия лагер. То е неизмазано, на три етажа. Отляво е корпусът на момичетата, а отдясно – на момчетата. По средата има висок проход, който сега е заприщен с дървена порта. На халките виси тежък катинар с желязна верига.
Изведнъж младежът се сеща за нещо и се обръща наляво. Да, тук беше... В долния край на откритата лагерна столова има малка кръгла площадка от корава и утъпкана, почти равна, спечена земя. Тук понякога разрешават да се танцува под звуците на акордеона. Стига да има кой да свири.
Преди две години точно на тази танцова площадка Вито се запозна с едно засмяно русо момиче от лагера – Кати. Тя тренираше гимнастика и играеше туист по някакъв свой акробатичен начин. Момчето веднага се влюби в нея.
Вито се замисля дълбоко. Коя негова любов трябва да се води за първа – Кати или Маргарита ? Ако става въпрос за трепването на сърцето, ще е Кати. Но с нея той не се е целувал никога. Дори не е хващал ръката й. Ако тръгнем по тази логика, още по-рано - в малките класове, имаше и други момичета, в които се заглеждаше – Нети, Зала... Не – решава твърдо той. Маргарита е неговата първа любов. От нея започва броенето. Другото не се има предвид.
Но споменът за Кати не го оставя. Къде ли е тя сега ? Не я е виждал това лято в града. Новият му приятел Алек беше споменал, че учат в един и същи клас. Трябва да го попита, като се приберат. Просто от любопитство, нищо повече. Той е абсолютно верен и предан само на Маргарита. За никоя друга няма място в неговото самотно сърце.
Той ходи замислен покрай дългата ученическа столова. Безкрайни редове дъсчени маси с пейки от двете страни, които още миришат на манджа, мазнината от която е пропила с годините дълбоко в дървесината.
Някакви малки птички прелитат необезпокоявани над тях и се гонят под керемидения покрив. Гнездата им от изсъхнали треви са умело закрепени върху облите борови гредички. Няма вече кой да избърсва белите фъшкии, които падат отгоре.
В другия край на столовата са умивалниците – две циментови корита, между които в поцинкована тръба тече водата от потока, хваната с дълъг гумен маркуч. Сега той е изчезнал и двата реда чешми са сухи. От другата страна е лагерната кухня.
Вито се усмихва леко и продължава да тъгува. Онова лято в лагера дойде киномашина и Кати го покани да гледат заедно филма. Говореха, че ще пуснат Капитан Леши, но излезе някакъв безкрайно скучен континентален филм за Войната.
Момчето се оглежда. Да, беше точно на това място. Изкараха пейките от столовата напред в няколко реда, а три-четири по-високи маси – отзад. Облечена в дебела вълнена жилетка, Кати седна на последната маса с една приятелка. Вито се настани до тях по къси панталонки, мушнал пръстите на ръцете под голите си крака. В хладната планинска нощ над тях грееха звезди с ледени сърца.
По средата на прожекцията стана доста студено. Децата се разтърчаха да носят войнишките одеяла от леглата си. Момичетата се завиха презглава и Кати го покани с красноречив жест да дойде при тях под одеялото. Вито гордо отказа и изгледа премръзнал от студ целия филм.
Когато кинооператорът сменяше лентите, надвесен над машината, светкаха електрическата крушка, която е над вратата на кухнята. Огромните дълги сенки на малките зрители падаха върху покрива на столовата и отиваха чак до върховете на боровете отсреща. Ето я ! Лампата си стои на същото място, намацана с петна от вар и засъхнала мазилка.
Вито се спуска натъжен по пътеката към Учителския лагер. Тя е покрита с изгнила стара букова шума, в която са вкопани дотъркаляни от потока големи камъни, обрасли със сиви лишеи.
Откъм кухнята на лагера мирише на лошо. Склонът под нея е обсипан с отпадъци и боклуци. Пак е по-добре. Някъде отзад са кочините, в които готвачките гледаха прасета. Как вонеше оттам ! Явно са ги дигнали и тях, когато са заминавали.
Момчето прескача по изгнилото мостче водата и тръгва по стесняващата се пътека нагоре. Тя постепенно обраства от двете страни с огромни коприви, застрашително полюшващи се от студеното течение в долчинката на потока.
Вито излиза отново на полянката пред столовата на Учителския лагер, откъдето беше почнал прощалната си обиколка. На мястото на огъня е очертан равен и гладко преметен кръг от синьо-черна изгоряла земя. Наоколо тревата е смачкана и пожълтяла. Някой си е прибрал веселото водно колелце, търкалящо се в ручейчето. От мъка чак му се доплаква.
Когато слязоха в Белвил оная есен, с Кати не се получи нищо. Да ходят заедно на плажа беше вече късно, а тя не излизаше на вечерни разходки. Ден или два преди да си заминат за Фила, тя най-сетне му определи среща.
Беше неделя. Уговорката беше да отидат сутринта - уж на детски филми и после да се разходят в Градската градина. Но тя дойде един час по-късно с голямата си сестра – за научно-популярния филм.
Вито го изгледа с натежало сърце. Когато светнаха лампите, скучаещите деца се спуснаха вкупом към стълбите за излизане, блъскайки се и крещейки с всичка сила. Той не можа дори да се доближи до нея. Двете сестри вървяха под ръка, без да се обръщат назад.
На ъгъла имаше стрелбище, от което долиташе дрезгава музика. Съдържателят скучаеше, подпрян на тезгяха. Преди да си тръгне, Кати извърна глава и сякаш незабележимо му кимна. Пращящият грамофон свиреше нещо от Рита Павоне. Вито никога няма да забрави тази песен.
Той се прибра сам в къщата. Влезе в полутъмната спалня, където вече беше събран багажът за предстоящото заминаване. През облепените с оризова хартия стъкла на големия прозорец се чуваше гукането на самотна гугутка.
Момчето седна на един стол. Изведнъж гърдите му се разтресоха и, без да иска, то се разрида неутешимо. Плака дълго, не можейки да спре. Не знаеше защо, но от това сякаш му ставаше по-леко. Като че ли целият му предстоящ живот минаваше пред него, но за русото момиче там нямаше място. И никога нямаше да има.
Когато се поуспокои, Вито отиде отвън на чешмата под бадемовото дърво. Дълго се ми, разтърквайки зачервените си очи. После влезе в кухнята. Там беше само баба му Мери. Изглежда не беше забелязала нищо. Седеше сама на леглото под тъмното кандило, замислена и тъжна. И изведнъж каза: Ним са коси, дете! Ке ти мине...
Вито усеща остро самотата в пустия лагер. Иска му се час по-скоро да си тръгнат оттука. Да отидат при хората. Там, където е шумно и весело. Там, където е истинският живот. По-бързо, по-бързо да слизаме в града !
Но времето върви ужасно бавно. Слънцето грее отчайващо високо в небето и не помръдва оттам. И уж е силно, но не може да стопли зъзнещото под ярките му лъчи момче, останало сякаш едничко в целия огромен, страшен и прекрасен свят.