автор: apostolicia

Здравей, аз съм жена ти. Помниш ли ме? Онази, дето ти носи вечерята и ти приготвя доспехите. Е, може и малко да си ме позабравил. Едно ли е, да го помниш!
Не, не се е запушил сифонът в банята, нито се е свършило брашното, нито пък съм ударила колата. Вечерята ти е на масата. Просто – мене ме няма.
Не знам къде пътят започна да се спуска надолу. През цялото време вървеше ту нагоре, ту надолу. Сигурно заради това така и не разбрах кога започа всичко и кога сложихме началото на края. Постепенно, някак неусетно пътят зави надолу и започна да се спуска плавно и незабележимо. Усещах го някак инстинктивно, много пъти се опитвах да предизвикам разговор по темата, но според теб проблем нямаше. И съответно причисли моите предчувствия в графата „пълна илюзия”, някаква заблуда, измислица или плод на болната ми фантазия. А пък аз можех да подкрепя думите си само с голи предчувствия. Които, за беда, се оказаха съвсем уместни, само дето в мометна нямаше как да те накарам да повярваш, че това или онова ще се случи, само защото аз мисля така. Което не означава, че няма да се случи, защото ти не мислиш така.
Няма значение. Важното е, че така и не намерихме общ език. Аз се уморих да плача в безсилието си да те накарам да повярваш, че ни дебне заплаха, ти се умори от моите сълзи. И така постепенно спряхме да говорим – аз – уморена да обяснявам напусто; ти – уморен от обезценени сълзи напусто. Умората се натрупваше коварно, потайно, без много шум. Разбирах, по-скоро опитвах се да разбера, но душата ми гладуваше. Ти работеше, работеше, работеше... за мен не ти оставаше нито време, нито енергия. Навярно си смятал, че след като вече сме женени, не е необходимо да си говорим красиви неща, да си четем стихове на свещи, да изпием по едно кафе задено в неделя. Навярно, според теб, самият факт, че си ме избрал, е достатъчен, за да ми е топло на душата. Но не ми беше. Нужно ми беше да се почувствам желана, интересна. Разбирах колко е глупаво това желание, но не можех да го спра. Както и да изглеждам, аз никога няма да забравя момичето, което бях и което ти обикна, а след това обърна с хастара нагоре. Горе-долу по това време открих Мрежата. Запознах се с различни хора – мъже и жени, които намираха, че съм забавна, умна, интересна. А ти беше прекалено зает със собствените си делници. На теб вече ти беше омръзнало да пиеш вода от този кладенец. Тогава мислех, че временно не сме на една и съща вълна, сега вече знам, че дори не сме били в един и същи океан Опитвах се да събудя интерес и в теб, защото изпитвах ужасна вина, но така и не успях. Ненормално е всички да казват, че в мен има нещо интересно, единствено мъжът до мен да се отнася с такова пренебрежение. И въпреки това чувствах смазваща вина. Тогава всъщност разбрах, че мирогледите ни се различават – за теб да трупаш пари, ценности, вещи, да създаваш материални неща, е напълно достатъчно, пък и достойно за уважение. За мен материалното съвсем не е достатъчно. Да, важно е, но не е на първо място. Толкова пъти се опитвах да ти обясня, че създателят на неща е по-важен от самите неща – човекът е по-важен от вещите. Когато нямаме нищо, остава ни душата, която ще ни изправи отново на крака - никоя вещ не го може това. Така и не ми повярва, не пожела да разбереш. Между нас трайно се настани една мълчина, една отровна атмосфера, която ме задушаваше. Опитах се да я неутрализирам, като се гмурна настървено в работата си.
Докато вчера открих, че съм се превърнала в теб! Искам, много искам да съм си аз – да бъда онази състрадателна и разбираща, която съм си, но тя май вече е убита. Така че сега ми остава само да си отида и да се опитам да заровя мъртвеца си сама.
Написах ти го, за да избегна сълзите, знам колко много те дразнят вече. Пък и винаги се обърквам, забравям да кажа нещо, което е важно, после се сещам, но то вече не е на мястото си. Затова се опитах да подредя мислите си. Надявам се да ме разбереш. Съмнявам се да ми простиш.
Аз, жена ти!