автор: liulina

Жажда го мореше Пиеро,
нито капка нямаше за него,
нито вино, камо ли Мерло,
а пък слънцето, ей де го ...

Пиеше му се някакво вино,
тя Малвина все непостоянна,
бълваше към него не едно,
а хиляда притчи, като манна ...

Не небесна, зверска може би,
манната тежеше му ужасно,
да я е срещал, по-добре не би,
да е свободен ще е по-прекрасно ...

Музата му плачеше насън,
ревностно го къташе на стихо-части,
а Малвина я изкарваше навън
и разстрелваше я в розовите храсти ...

Той умираше със нея трижди сам
и заровен в земята, в съня си,
връщаше я жива в своя храм,
връщаше пак Музата в ума си ...