Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 450
ХуЛитери: 3
Всичко: 453

Онлайн сега:
:: Albatros
:: steelsoul
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаБезмълвие
раздел: Избрано проза
автор: ivanstefanov

Никак не е късно, моето момиче!
Никак и никога!
Само кога изнесат човек от къщи, така викаше моята леля, само тогава вече нищо не можеш да направиш.
И да скимтиш и да подсмърчаш, и да се вайкаш, и косата си да скубеш. Нищо! Та като те слушам сега, ти се чудя на акъла. И на оня серсемин, мъжът ти, се чудя. Намерил жена да и се ненагледаш, и си навирил носа. Нацупил се, наежил се. Питам го оня ден, домъкна се у дома, нали е приятел. Та викам му.
-Защо бе джанъм? Кокошка ли ти изпи акъла, по път ли го загуби или изобщо не си го имал? А? Кажи! Като те слушах досега, нищо не разбрах. Защо? Хубава ли ти е жената? Хубава е! Умна ли е? Умна е! Роди ли ти детенце? Роди. Отгледа ли го? Отгледа го. Глези ли те? Глези те. Какво искаш? Ами че ти човече божо замисляш ли се, на тая възраст и с това заболяване закъде си? Ти си като загнила ябълка, ни да я ядеш, ни да я продаваш. Теглиш и ножа, изчистиш загнилото и ако остане нещо свястно, хапваш го. Хапваш го, но запомни чадо, колкото и да го изрязваш, колкото и да го чистиш, все остава нещо което нагарча. Ами че ти знаеш ли, не си ли чул, че само там дето не гори огън, там не пуши. Не си ли? Знаеш ли, с моята баба колко пъти сме се драли, като котка и куче. Сипем си думи дето не са за пред хора. Дърляме се, дърляме се и какво мислиш че става.
-Абе ти,- вика ми бабата, след като се уморим да се замеряме,-разбра ли за какво се дърляхме?
-Не съм, викам и аз. Ами ти разбра ли?
-И аз не разбрах, ама сигурно е от егенето. Нещо почнахме да изкукуригаме.
Ех, чадо, чадо! Като се заблея понякога назад в годините, се чудя и мая, хора ли бяхме, животни ли бяхме, че то чадо, май много пъти вместо да говоря, съм кукуригал, а пък тя е кудкудякала. Смееш се, ама знаеш ли, че на мен не ми е до смях. Като си припомня за такива щуротии ми иде да вия като куче, че то чадо това си е пропиляно време. Загубено! Вместо да си погукаме, вместо да се прегърнем, ние се драскахме като куче и коте. Раните от драскането заздравяват, но срама от спомена не се забравя. А най-важното, най-важното е, че времето си минава и не се повтаря. Дай! Хвърли кутията към мен да запаля още една. Като си спомня за тия шашкании и ги пафкам една след друга. Бабата ги крий, ама аз се измъкна и ида но нонстопа та си взема други. Така си утолявам яда, че съм бил такъв серсемин. Какво ме зяпаш? Същият като тебе.
Да видиш, какво ни се случи това лято.
За пръв път от близо две години останахме сами. Само двамата. Ония дребните, на баба сладкишите, не щат повече да идват с нас на колибата. Няма компютър. Не е им интересно. Замъкнах компютъра, ама няма пък интернет. И не щат да идват. Киснат по цял ден у тях и главата си не показват навън. Миналото лято не стъпиха и един път при нас.
-Абе, вие,- викам им аз, -имате ли баба и дядо? Или викате на компютъра дядо. Не е ли ви срам? Баба ви, като и докривее, че не ви е виждала почва да хвърля къчове и да вика, че барем кило лайна е изяла да ви чисти насраните дупета и гащи. А сега и един телефон не се сещате да и врътнете.
Та тъй. Приятно, неприятно, криво, не криво, щем, не щем посвикнахме. Стоим си двамата, от време на време се поджафкаме, че и на двамата ни е криво, па млъкнем.
Млъкнем и всеки се затвори вътре в партакешите си. Мълчим, ама то можеш ли да мълчиш цял живот. Та то години наред, ние като че ли не съществувахме за себе си. А най-напред всичко за децата, а после всичко за унуките, а тоя болен, а тоя нещо не му върви и всичко опира в нас. Живеехме за тях. Животът ни беше техният живот. Радостите ни бяха техните радости. Грижите им бяха наши грижи. А иначе за нас двамата, като че ли остана само да се джавкаме и то пак за тях. Що съм им рекъл това, що им е разрешила онова. Ей човече забравихме се с бабата. Забравихме, че и ние сме хора, и на нас ни се приискват някой неща.
Та сега, на! Сами!
Час се траем, два се не траем. Тя, като и стане съвсем опак се измъкне и отиде при някоя комшийка да му направят по един лаф. Аз се мъча да се лъжа, че нещо работя. Тя се върне, аз се измъкна и запраша при комшията, да му обърнем по една. И тъй си минаваха дните. Мирно съвместно съществуване, с кратки гръмотевични бури от време на време и преваляване. Ами, че то чадо и в природата си е така. Като се нагнети енергия и прас-прас, прегърми, и превали, и после си пекне слънце. Та и при нас така. Да, ама нашето слънце вече си е есенно, все по слабо и все по рядко грейва.
Криво ни беше чадо! Много ни беше криво.
Чаках с нетърпение да дойде вечерта.
Тогава, кога слънцето, а, а да се скрие, си имах нещо като ритуал. Отпред пред колибата съм изтипосал камина и в мига кога слънцето ми намигне за сбогом, драсвам кибрита и клякам пред огнището. Клякам и стоя доде мога да стоя на стола и не съм заспал. Това са блажени мигове. Огънят грабва очите ми и отнася мислите. Изхвърля ги през комина. Стоя, гледам, нищо не виждам и нищо не мисля. През главата ми, като покрай транзитна гара, преминават спомен след спомен и хайде нагоре през комина. Хем ми е приятно, хем ми е криво, че само като си помисля какво ставаше тук до миналата година, когато покрай нас подскачаха ония дребните и какво олелия беше, и какъв смях падаше, и че баба им не може да ги накара да си легнат, защото дядо им, им разправяше такива приказки и легенди, че очите им ще изскочат от напрежение. Една вечер ме молиха единайсет пъти да им разказвам една легенда. Направих го и викам.
-Беж да спите! А те като вперили очи в мен, стоят и не мърдат.
-Дядо,- викат ми и се молят,-само още един път ни я разкажи. Само един път и отиваме да спим.
Беше минало дванайсет, кога за дванайсти път им разказах легендата. На двора им бях направил една голяма колиба и я покрих със сеното което косях. Баба им не можеше да ги измъкне от там.
Сега колибата стои самотна и печална.
И кучето вече не влиза там.
И ние заприличахме на нея.
Изсъхнали клони от салкъм, покрити с прегоряло сено.
Та като си клеча аз пред огнището и си блея във времето, и блаженствам, по някой път до мен се кротне и бабата. И тя да се постопли. Стоим, стоим и мълчим. Няма за какво да си говорим, защото няма какво да си кажем. Каквото си мисля аз, за това си мисли и тя. За какво да го изричаме на глас. Само ще повтаряме онова за което мислим.
Скука, скука чадо! Скука и отегчение.
И тъй се търкаляха ден след ден.
Не живеехме реален живот.
Живеехме със спомени и всичко реално ни дразнеше.
Не щеш ли, да видиш какво се случи една вечер. Мека, нежна, топла, кадифяна. Замлъкнаха и щурците.
Настъпваше някакво безмълвие!
Листо от дървото да падне и се чува. Стоя си аз на трона до огнището и по едно време до мен се намести бабата. Ни видях, ни разбрах от къде се измъкна, ни какво е правила. Седна и замълчахме. Чу се леко скърцане от лавицата зад нас и доде се чудя какво е, от там се понесоха звуци. Тихи, нежни, омайни. Бабата беше тикнала една касета в касофона, като му викаха дребосъците и от там се понесоха вълшебни звуци.
Мълчим и слушаме.
Стоим като омагьосани и не помръдваме. А звуците ни пронизват. Сякаш не минават през ушите, а през цялото тяло. И то, като че става безсилно. Привели сме се един към друг, уж да се греем на огъня и хич и не сме разбрали, кога рамената ни се бяха допрели. Дали от това, дали от огъня, но нещо стана с нас. През рамената, като през невидим мост преминаваше нещо. Силно, мощно. Беше ни залепило като магнит.
След това чудо, всяка вечер, щом настъпеше мига на безмълвието, ние сядахме един до друг. Стояхме с часове и не проронвахме и дума. Рамената ни говореха вместо нас. През тях преливаше цялата нежност която имахме.
Умна ми е бабата!
-Дай! Хвърли кутията. Дай да запаля, че се разкиснах. И слушай да ти кажа, доде още мога да свържа думите. Като не можете с думи да се разберете, замълчете. Оставете рамената да говорят. Понякога думите са излишни.
Камината ли беше виновна, музиката ли, акълът ли ни дойде, ама се променихме. Открихме, че и на тая възраст човек може да живее. Че на човек не му трябва много, само един, че то сам човек си е вселена. Само един, ама като се допре до теб да трепнеш, като че те е пронизал ток.
Разправям тая история на комшията един ден. Клекнали сме на припек и аз дрънкам, а той слуша. По едно време става и вика.
-Тръгвай!
-Къде бе?
Замъкна ме у тях, изправи се пред къщата и вика.
-Гледай, прави струвай, мисли къде и как, но утре почваме.
-Какво да почваме бе комшу?
-Камина! Направи ми като твоята. Да клекнем и ние с моята баба, и дано и ний си поговорим с рамената, че от месец и дума не сме си обелили.
Направихме я чадо. Бабата му преписа и музиката и се ни видя каква стана. Направихме камината и загубих приятеля! Откак запуши комина й, не мога да го хвана и една чаша да обърнем. Дворът му буреняса. Непрекъснато клечат с бабата пред огнището.
Смешна работа! Седнали един до друг и си допрели рамената!
-Ще те полазят змии и гущери, -викам му през оградата.
-Да лазят. Не ни пречат. Колко ни остава още, че да си губя времето с глупости. Хвърли дръвце в огнището и си засвирка с уста.
И какво мислиш си свирука?
Малко я бърка ама се разбира.
„Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си…?”

И ми обърна гръб.


15.10.2005


Публикувано от alfa_c на 17.02.2010 @ 17:48:42 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   ivanstefanov

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.06.2021 год. / 10:48:58 часа

добави твой текст
"Безмълвие" | Вход | 3 коментара (10 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Безмълвие
от anonimapokrifoff на 17.02.2010 @ 20:40:25
(Профил | Изпрати бележка)
Много ми хареса разказът! Толкова много, че и да има грешки, не ги забелязах.


Re: Безмълвие
от doriana-doriana на 19.02.2010 @ 12:45:56
(Профил | Изпрати бележка) http://doriana129.wordpress.com/
Туй не трябва да се коментира! Какво сте кукнали тука да разправяте! Мълчете и четете!!!


Re: Безмълвие
от Stormbringer на 17.02.2010 @ 18:36:23
(Профил | Изпрати бележка)
Oставяйки настрана литературните достойнства на горния текст (както е казано: сто четения - сто мнения), искам да попитам админa, вкарал разказа в "Избрана проза", дали един от критериите нещо да попадне тaм, e наличието на правописни и още по-голям брой пунктуационни грешки, както е в случая - започвайки още от първото изречение?