автор: Vedrin

В сърцето си останах архаичен.
Скиталец - не от този свят роден.
Най-простичко се учих да обичам -
да дам дори последното от мен.
Последен къшей, риза и завивка -
на онзи, който в нужда се мори.
Утеха в стих, надежда и усмивка.
Дори от джоба дребните пари.

Ръцете не научих, за да взимат,
но да разпалват малката искра.
Така живях. Щастлив. Непроменимо.
Така ще остарея и умра.

С какъв ли квас заквасен съм - не питам.
Не ме вълнува как съм предузнат.
С нозете си по пътищата скитам
да дам любов на всеки непознат.

Следи от огън в мрака да оставя,
за да прогледне не един слепец.
И в сетния си дъх да не забравя,
че бил съм безполезен пришълец...

А с полета небесен на предците
духът ми щом нагоре отлети,
дано, по Милост Божия, светците
да ми отворят райските врати...

(От "Птицата в теб")