автор: ivanstefanov

И тоя път дойде. От години е така. Наближат ли тия дни и той е тук, при мен. Идва да потуши мъката. Гасим я с бяло, с червено, с какво падне. Много се коси. И язвата го свива, та се прегърбва като бастун.
Пийваме и го утешавам.
- Спокойно бе човек! Не бързай. Рано или късно ще ти дойде редът. И теб ще те признаят. Чудо голямо! Я ме виж мен, никой не ме бръсне за пукнат грош, ама и аз толкова ги бръсна. Трай! Всяко нещо с времето.
Утешавам го аз, ама той все повече се присвива. Много трудно понася това. Особено през тия дни. Тогава раздават наградите. Ръкополагат! Оповестяват тоя или оня. Един за лауреат, друг за заслужил, трети за народен. И моят приятел от години все чака и все се надява, че, а, най-после и той ще се вреди. Най-после и него ще оповестят. Надява се, но все не му идва реда. Все котка ще му мине път. А че е добър, няма и грам съмнение. Малко е да се каже добър. Голям художник е!
Та, тия дни пак раздаваха титли. Затова е тук.
- Не така бе, приятел! Ще се затриеш. Какво значение има едно парче книга. Една тапия. От кого чакаш да те признае? Че ти съмняваш ли се, че си художник? Признанието рано или късно идва и понякога идва и от там, от дето никога не ти е минавало през ум, че може да дойде. Ама така идва, че забравяне няма.

…. дойде при мен един следобед. Клекнали сме покрай масата и си бъбрим. Уж го познавам! Поет. След като обърнахме по някоя и друга чашка, да не изветрява това дето е вътре и сложих кафе, той се поотпусна и започна за рецитира. Отначало неща, които знаех. Слушах от учтивост. И изведнъж…
…аз съм поет на лудите
и всички луди са мои братя…
Изтръпнах. Сякаш ме прониза ток. Гласът се повиши и стаята стана малка за него. Трещеше. Гърмеше като водопад. Не разбрах кога ръката ми е набарала листове, кога съм хванал четка. Не съм потърсил туш! С кафе! Рисувах с кафе! Той рецитира, аз рисувам. Стих след стих, поема след поема, рисунка след рисунка.
Водопадът секна. Спря, а аз се опитвах да сляза на земята. Като си тръгна ме пита:
- Ще ми ги дадеш ли?
- Вземай!
И се разделихме.
Търкулнаха се месец ли, два ли, три ли, не помня. Той търсеше пари да издаде книжката.
По някое време чух, че влязъл в болница. В психото. Дигам се една привечер да отида да го видя. Отивам. Влизам. Дълъг коридор. Бели стени. Бели решетки. От край до край. На решетките хора. Като разпънати. Надничам през тях.
Вътре! По стените….моите рисунки.
На една от решетките, разпнат като Иисус, е моят приятел. Засия. Преди дума да ми каже, се обърна към тия вътре, зад решетката и нещо им рече.
И в коридорът се понесе.
- Художникът! Нашият художник!
И от всякъде се запротягаха ръце.
Та, видиш ли приятел, никога не знаеш от къде ще дойде признанието. Тия дето са уж нормални, не ме забелязаха. Ония лудите ме приеха.
И станах аз художник на лудите
и всички луди са мои братя…
Та, не провисвай нос! Не знаеш кога и откъде ще ти дойде признанието. Пък и то, както върви, светът все по-вече прилича на лудница.
28.01.2006.