автор: alisa

Този ден, нероден още вчера ялов измисля
колко прошки да дам и защо ми е аз да получа.
Във средата на зимата, вързан за себе си смисълът,
цяла нощ е сънувал с тъгата на улично куче.

Щях да пиша писмо, но съм люшвала толкова думи,
че единствено тези, които спестих, само имат значение.
На кълбенце животът ми спи, заровен в ланшната шума
и износва навярно най-честното изречение.

Не че знам да бабувам, но ще бъде измъчено раждане.
С прилежащите стонове и до кръв изпохапани устни.
С три орисници само – мъка, любов и...сажди.
После земята ще се намести. Какво са няколко труса...

За тези, дето ги няма вече, прошката е излишна.
Тези, които останаха,изобщо не я заслужават.
Една сълза само. Но...я избърсвам скришом.
И понеже е ден за прошка, друго не ми остава.