Не съм се връщала от утре
във края на усмивката ти лятна
Събудих се…и беше есен
сред облачност облечена
а всъщност грешница
разхвърлила по пода
пролетни писма
Не, не ме обличай с думи
те са подсладител на кафето
което в чашите по дъното
на първата ни среща
изплака и последната сълза
останаха причините от днес
в които сухите очи на вятъра
зарекохме като молитва
Не съм се връщал от утре
макар сега да тръгвам
през лабиринта ти от знаци
но без очакване да се изгубя
защото те не са ми нужни
да ти кажа сбогом
без дори да съм се раждала
в очите ти неслучени
Не, не ме обличай с думи
ще разкъсаш кадифето на нощта
а там докосването се разтваря
в две чаши недопито сутрешно кафе