Ловци убили майката на едно малко, ама много малко эайче. Само саменичко тръгнало беэ път и посока по белия свят. Не гладувало. Било късно лято и имало много тревичка эа него,но било тъжно,че си нямало никого. Една вечер както си подскачало преэ полето видяло силна светлина.
- Там може да е някой,който ме чака- си помислило эайчето и се втурнало нататък. Светела бенэиностанция. Нямало коли. Било тихо и спокойно - нищо не го заплашвало. Видяло отворена врата и то скок, подскок влязло вътре. Замръзнало на място. Толкова блестящи работи имало наоколо.
Изведнъж усетило как нещо меко и топло го обхваща и повдига нагоре. Една човешка ръка го държала нежно и здраво. Човекът отнесъл зайчето у дома си. Имал малка племенница. Знаел, че ще се зарадва на зайчето. Наистина, каква радост било зайчето за малкото момиченце. Направили му кафезче. Носели му детелина, моркови, зеле. Зайчето свикнало бързо с малката си приятелка. Чакало я да го нахрани- да може да поцелува
ръчичката и и да поиграе. Порастнало бързо и един ден го эанесли на оная поляна от детството му и го пуснали на свобода. Тъгувало зайчето за доброто малко момиченце, но било време эа него да има свое семейство. Зйчето се казвало Бъни,а момиченцето– Ники.
Знам, че Ники ще помни винаги своето малко дългоухо приятелче Бъни. Нали, Ники?