автор: serafim

Когато вечер с боси крака вървя по мъглива роса и усещам студения хлад на пръстта,само аз ли чувам въздишките на земята? Вдишвам от хладния въздух и изпълвам се с вечерния мрак: сълза се отронва от душата.
. В мрака крача,стъпвам в мъглива роса и въздишам с тихите стонове на земята. Земята е жива; усещам я; тя иска нещо да ми каже,но се страхува. Само аз ли я чувам? Само аз ли усещам тихите стонове,долитащи изпод краката? Защо ли е тъжна земята? Какво ли и тежи? Болката и - безмълвна,невидимо се отронва като стон от душата.

Вдигам очи. Сълзата,отронила се в тихия мрак,се стича от небето,заедно с росата... И окъпва ме. Окъпва ме в неопозната сладост. Тя е моята Майка. Но аз я не зная. Аз зная сълзата. Аз се къпя в сълзата. Ден и нощ се къпя в сълзата. Защото не зная своята Майка. Тя ме е родила. Зная. Къпала ме е в мъглива роса и ме е водила за ръка привечер из потайни места. Разказвала ми е сладки приказки. Къде я загубих? Кога?... От Нея сега ми е останала любовта към земята. Може би затова и чувам нейните стонове и въздишки. Защото ми е останала любовта от моята Майка. Земята иска да ми довери нещо,защото знае,че я обичам. Но се страхува. От какво?...
Само аз ли я чувам? Само аз ли чувам птицата,която е кацнала на оня клон? Това тъжно,оголено дърво. Това дърво без клони. Като душа без сълзи. Какво е душата без сълзи? Като дърво без клони. Тъжна и безутешна. Само сълзите я утешават. Посаждат в нея клони,които като израстнат в нея,ще се разстелят над всички тъжни места в душата и ще я утешат. Утехата,от която тя сега е лишена.Защото ги няма в нея нейните приятели - клоните...
Колко тъжно и безутешно е това дърво. Няма си приятели. Или по-точно останал му е един-единствен приятел,на която е кацнала оная птица. Очите на птицата са тъжни. Широко отворени,те ме гледат с очакване. Какво искаш от мене,птицо? Какво очакваш да ти дам? Или и ти търсиш своята Майка? Или може би очакваш аз да ти бъда Майка? Виждам твоята самота. Чувам твоя глас. Усешам болката ти. Зная,че и ти искаш нещо да ми довериш. Може би защото и ти усещаш като земята ,че те обичам. Но аз самият не зная защо те обичам. Не зная какво съм видял в тебе. Не разбирам как моята Майка Сладостта е посяла това семе - Любовта, в мен! Недоумявам как То е израсло в мен и се е разпростряло над всички кътчета на душата!... Но ти и затова искаш да ми довериш своята тайна. Защото усещаш колко много те обичам! Но аз не зная защо обичам!... Не зная защо те обичам!...
Ти сигурно искаш да ми кажеш колко самотно е дървото. Ти сигурно искаш да ми кажеш колко самотна си ти самата. Ти сигурно искаш да ми кажеш,че ако дървото си имаше клони,то тогава то може би щеше да е щастливо. И че тогава по него щяха да накацат много други птици и ти нямаше да си така самотна. Или може би искаше да ми кажеш,че искаш аз да съм птица и да долетя при теб - там,на клона,за да бъда твой приятел,та самотата да не бъде вече твой спътник. Искаш ли и аз да съм птица?...
Ако съм птица,ще се рея високо в небесата. Някога ти казваше: какво ли е да си птица? И да се рееш високо в небесата,освободена от бремето на мислите,които като нажежени въгленчета прогарят и най-потайните кътчета на душата. Някога ти ме питаше: защо не мога да съм птица? Питаше ме: защо не мога да се рея в небесата? Питаше: защо не мога да се освободя от мислите? (и да бъда птица?) Мислите бяха за тебе като букаи,с които бе окована душата ти и ти не можеше да полетиш. Не можеше да бъдеш птица. Те те прогаряха отвътре и душата ти цялата беше в рани. И очите ти бяха винаги влажни и зачервени. Защото раните те боляха и ти плачеше. И в плача си се чувстваше толкова самотна. Гледаше ме с тъжните си,широко отворени очи,в очакване да бъда твоя Майка. И искаше да ми довериш своята тайна. Защото усещаше,че те обичам. Очите ми,широко отворени,и вперени в твоите очи,ти казваха това. И ти знаеше,че можеш да ми довериш всичко,което,крачейки с боси крака по мъглива роса в тихия привечерен мрак,бе премисляла и преживяла. Нещо повече,ти чувстваше,че трябва да ми кажеш всичко това,ако искаше да угасиш парещите въгленчета и да се зарееш като птица в небесата. И сега ти ли ме гледаше от оня клон? Твои ли бяха тези тъжни очи?... Виждам твоята самота. Чувам твоя глас. Усещам болката ти. Обичам те! Но не зная защо те обичам! Не зная защо обичам!... О! Кога изгубих своята Майка!...
Когато седя пред прозореца и гледам навън... Гледам как вятърът огъва короните на боровете... И всичко ми говори... Шепти ми... Всичко въздиша към мене (ти знаеше ли,че природата може да говори?... да въздиша?...)...; тогава като че ли усещам как всичко е заредено сякаш с една болка. Заредено е сякаш с една енергия,която е болката,и от която изглежда е произлязло всичко. Затова и всяко създание страда. Всяко създание въздиша. Всяко създание плаче. В свят,в който болката е пра-веществото,от което е произлязло всичко,плачът като че ли е най-естествената реакция на съществата. Аз така и те опознах - в твоите сълзи. Така и се научих да "чувам" природата. Научих се в своя плач да чувам нейните нестихващи ридания. И ако не плачех,дали природата щеше да се осмели да ми открие болката си? Дали щеше да иска да ми сподели своите тайни? Ако не плачех,дали щях да "чуя" твоите сълзи? Дали щях да те позная в тълпата от крачещи безумници, ухилено дъвчещи обедния си хот-дог? ... Но откъде беше всичко това в нас? Защо беше всичко? Защо,вместо да крачим, безумно ухилени, в обедната тълпа,ние пристъпвахме плахо привечер с боси крака в мъглива роса? Защо,вместо да дъвчим горещите си хот-догове,ние се хранехме със студените въздишки на земята във вечерния хлад на пръстта? Защо чувахме нейните стонове и страдахме заедно със съдбите на всички страдащи същества? ...
Имам нужда да поговорим. За всички тези неща.Те са като преграда между нас,която ни разделя. Но и като мост,който ни свързва,но ние не вървим по него. Ние трябва да премахнем тази преграда и да изградим този мост,ако искаме да намерим живота си - истинския си живот,и да бъдем щастливи. Имам нужда да поговорим. Свободна ли си тази вечер,когато мъглата се спусне и вечерната роса закапе по земята?... Душата ми не спира да те търси. Не спира да те очаква. Допирът на босите ти крака... Душата ми помни това. Душата ми е там,в мъгливата роса. Но и навсякъде другаде,където босите ти крака са стъпвали. Но вече не стъпват по тези места. Затова и душата ми те търси. Не спира да върви из света и да те търси. Не спира да се движи. Душата ми е търсеща душа.