автор: lorsa

Забравила съм жълтото перде.
Забравила съм колко са противни
щорите ти, срязващи лицето
щом утрото кафето ми отпива.
Под сянката на босия ми крак
е разпилян мокетът като вино.
Бяло е навън, а няма сняг.
Ноември е, а няма дъх на зима.
Отпиват нощите от мен насън,
когато те презирам, че те няма.
Измислям си вратата ти отвън-
(отвътре съм на гости и не сядам.)
Косата ми расте като носталгия,
ръцете ми изсъхнаха под душа.
(Абсурдно е това, което става,
а в пулса ти не мога да се сгуша...)
За първи път сама прекрачих прага!
Забравила съм жълтите пердета-
на тях обеси седем смъртни гряха,
(а на моите... седемте джуджета.)
Разликите режат през ръцете ни-
така поисках те. Компромативен.
Грешка. Край. И взимам си пердето.
Друго нищо нямам.
И ми стига.