автор: iszaard

Понякога ми се иска да кажа нещо, но не зная как. Иска ми се да изпитам чувство, но не знам какво. Понякога имам силно желание да докосна нещо или някого, но кого или какво да избера?! Нищото ме е обградило от всички страни и няма шанс да избягам. Никъде! И така, безизходна съм тръгнала да търся нещото.
Бродя по ничии улици, пълни с нищо и никаква самота. Бродя през собственото си нищожно очакване, което никога до нищо не води.
Понякога ми се иска да плача. От щастие, от мъка... Опиянена от вино или пък от безумието на младостта. Иска ми се да скърбя за нещо истински. Да милея за някого безутешно. Но няма дом, в който да свърши моето бродене. Нито начало, от което да тръгна към него. Защото нищо не съществува.
Понякога ми се иска да обичам. Безумно и безмълвно, както обича луната. Като вятъра, който докосва клоните на дърветата, ту нежно и едва доловимо, ту гръмко и по-детски незаинтересовано от онази, другата същност.
И вървя от години по празните улици на съзнанието си. И се взирам в празнотата на безкрая му. Дано открия в тях познатото начало на моята съдба. Ала в мрака на тревожната ми същност няма нищо. И в тъгата на моето безвремие не се прокрадва лъч светлина. И в тревогата на моята самота не виждам дори сенки на възможност, защото тя не съществува.
Искам да плача, но не мога. Да обичам, но няма как. И не звънят клоните на дърветата, полюшвани от вятъра. И не искрят последните лъчи на слънцето привечер. Не шумят вълните пред краката ми и пробити камъчета не оставят току пред мен, за да ги взема близо до сърцето си.
И така, премръзнала от неизречима и невъзможна за запълване празнота, вървя през собственото си очакване. През нищото, което няма име, съдържание или време, за да го опиша. Няма никакви правила за съществуването си. То е едно безумно очакване, но само това, безкрайна любов, но неизречима, дългоочаквана радост, но несбъдната - моето уморено сърце.