автор: DIMITARSTOYANOVNOV

И като поприглаждаше вече дългата си коса, подкастраше с ножица брадата си и обличаше едно кафеникаво сако останало му от абитуренския бал - Петър Лупов тръгваше отново по пазарищата, гарите, кланниците и кафенетата да пита за работа.
Но бивши артилеристи не се търсеха. А и сега той повече приличаше поп – по неизвестна, но подозрителна причина - избягал от някой манастир. Наистина в моргата му обещаха работа и няколко дни бившият капитан беше много ентусиазиран – но накрая пак нищо не стана.

- А Лупов! Влизай, влизай – посрещна го генерал Зюмбюлев и като го преведе през дългите коридори на апартамента си – настани го пред ниска полирана масичка на която имаше кристална купа с едри шоколадови бомбони увити в разноцветна бляскава хартия.
- Вземи – много са хубави ! – покани го генералът и сам лапна един от огромните бомбони. Генерал Зюмбюлев беше нисък белокос мъж с късо подстригана коса и мустаци, облечен в меки кадифени панталони и тънка вълнена жилетка върху бархетната риза. Пъстрите му очи на котарак уморено и дружелюбно се усмихваха.
- Аз си спомням вашата къща – говореше той.- Повече от петдесет...Точно петдесет и седем години са минали от тогава, бил съм дете и като сега я помня. Имахте една попска круша и аз много обичах да се катеря по нея...Крушите също бяха – един път!...Баща ви той тогова беше гимназист, Лупов. Представяте ли си! Както и да е...Как е той сега.
- Ами добре. Добре е за тези години...
- На колко е години вече ?
- Седемдет и шест...
- Хе –хе . Какво нещо е времето! И какво става сега с тебе. Разбрах аз, че и ти в артилерията...
- Ние ви помним Господин генерал...Моят баща винаги за вас ми е говорил и ме е насочвал да вървя по вашите стъпки. Не. Ние не ви помним...нашето е повече! Ние ви уважаваме...Вие сте героят на нашето семейство. Ако зависеше от мене – аз нямаше да дойда днес. Но баща ми ме накара. Аз съм му задължен и извинявайте, но заради него дойдох.... Аз знам, че вие и да искате с нищо не можете да ми помогнете. Така е. Но все пак - да се срещнем за десет минути – преди да се разделим завинаги. Вие по-рано не сте ме виждали, а и не можете да знаете каква роля имахте в нашето семейство. На герой. На паметник, на пътеводна звезда. Може и да вие чудно – но винаги съм ви познавал. Аз съм ви виждал много пъти. Генерал Зюмбюлев! Имате снимка с баща ми на стената. В стара рамка. Не сте идвал вкъщи, за да знаете. Разказвал ми е той как сте се катерил на крушата като малък. И как ти е викал той от долу. „Слез от дървото бе! Слез от дървото! Стига си ги ял тия зелените круши! Ще те заболи стомаха! А вие сте му викали „Няма да сляза!Няма- пък! На!” Аз това не съм го видял. Но пък съм ви виждал на много паради и манифестации. И по телевизията също съм ви гледал. Даже баща ми, така като ви показват и давате някое интервю и той вика – „Глей, глей – тоя дето ядеше зелените круши и после цала нощ търчеше до колзета!”
- Ха-ха– разсмя се полковникът- Хъм – така ли вика!
- Така господин Генерал, ама той нищо лошо – дето се казва винаги за пример ви е давал и така нататък. И ето и аз така по вашия път тръгнах. Завършил съм артилерийското. Чел съм и вашата книга даже „Тактико- техническата доктрина на зенитната полева артилерия”.Специализирал съм артилерийски системи с голяма далекобойност. Запознат съм с новите поколения високоточни боеприпаси. Бил съм командир на гаубичен артилерийски взвод. Бил съм офицер по управление на батареен огън в Хасково. А накрая бях и преден артилерийски наблюдател. Приятелка имах – Галя. От тук. От София е. Чиновничка беше. Щяхме да се женим. Много хубаво момиче. И майка му и баща му също много свестни хора. Бяха се съгласили и всичко. И изведнъж мен ме уволниха господин генерал. Уволниха ме от армията. Представяте ли си! А аз бях преден артилерийски наблюдател. Бяхме двама души за целия батальон. И двамата ни съкратиха. Четири години съм учил във военната академия плюс една година специализация...Шест години и половина съм бил по потделенията.. Като ги събереш - това са тринайсет години от живота ми. В калта, в окопите, в снега – дърпъл съм гаубицата и съм се катерил по ракетите. Кой ще ми ги върне сега тия тринайсет години? Девет пъти съм се местил в различни поделения. С куфарите по нощните влакове. Живота ми премина по гари и по щкембеджийници. Уволниха ме. А защо? Защо! Никой не може да ми каже. Даже и вие. Героят на нашето семейство. И сега като ме уволниха преди една година и тая Гяля ме напусна! „Едни зелени чорапи имаше – сега и т`ва намаш бе, нещастник!” Така ми каза. „Нещастник! Шапкар нещастен!” Нещастник съм бил – крещи ми в лицето и плаче, а гримът й се размазал по бузите.
Аз съм нещастник – добре – а тя защо плаче? Нали аз съм нещастник. Баща й не иска да говори с мене. Майка й – съвсем. Какво съм виновен аз? Къде сбърках? Нали по вашия път вървях. Пътя героя! Толкова време – вие бяхте Героя на нашето семейство – господин генерал. Отличник съм бил и медали имам. А за баща си не мога да се погрижа. Добре че майка ми не е жива да вижда това. За баща ми трябват лекарства. Мляко. Прясно, кисело – всеки ден. Вместо да се грижа за него – аз живея в къщата му и от пенсията му ям леща.
В Библията казват, че Мойсей четирсет години водил евреите през пестинята – докато измрът всички които помнели стария живот в Египет. Аз не съм вече млад. Ама не съм и още стар. Какво? Цял живот ли ще умирам, господин генерал?...
Направило ми е впечетление, че за четирсет години всички които помнели стария живот в Египет – умрели. Но Мойсей – не. Той помнел. Но не само, че не умрял, но и продължавал да води евреите... Кой беше тоя жесток човек който написа тая Библия? И сега там като пише така – и ние ли така да направим?! Да измрем!
Защо стана така, господин Зюмбюлев? Защо стана така, че вие цял живот бяхте генерал, а аз съм .... Отначало много исках да ви задам тоя въпрос очи в очи и си мислех, че вие ще можете да ми отговорите. Но сега разбирам, че не съм бил прав. Вие не можете да ми отговорите и за това повече не сте героят на нашето семейство. Ние нямаме повече нужда от герои и пророци. Извинявайте – тук Лупов въздъхна дълбоко и стана - Няма значение. Благодаря ви, че се срешнахме. Разрешете да напусна.
Генерълът мълчаливо го изпрати до вратата.
И там като натика няколко шарени шоколадови бомбона в шепите му
- За баща ти – каза и тихо притвори.