автор: alisa

Така дълго съм пяла човешки, че нищичко звездно.
Населявах пустинята с хора и с мнима човечност.
А небето отгоре ми спускаше стълба към бездната.
И защото се качвах стократно, разбрах – няма вечност.

Има няколко смачкани рози. Нелепо убити. Без смисъл.
Жестът беше циничен, но още им пазя бодлите.
Всъщност, роза без корен е дума лишена от мисъл
Или чувство, което не смее да вдигне очите си.

Не изпращам със поглед. За него ми трябва високо.
Няма никаква видимост. Фарсът обича мъглата.
Подарената нежност лъщи. Опаковка на евтина стока.
Но нали е подарък…Нали е от верен приятел…

За Голямата смърт, казват, нямало явни причини.
Основателен повод да спреш и побъбриш със живи.
Още помня… А розите бяха невинни…
И понеже ги плащам със себе си – има щастливи.