автор: jelyaznovski

Като направихме ТКЗС-то, почнаха и промените. Дойдоха едни момчета да прекарват ток. И не само в селото, ами и покрай селото...Трансформатор на Гаргалийка ще градим, за поливане, като че малко бяха азмаците по полето. Ама нейсе.
Понеже бях карал курсове в Пловдив и малко разбирах, ме вземаха да помагам да прекарваме високото напрежение. И ме харесаха, искаха да вървя с тях по жиците. Мен обаче единия крак ме болеше като се качвах с кънките. Който не е виждал електричарски кънки, да знае. Само името им е като на Денкова и Стависки инструментите. Иначе- закривени железа отзад с петичка, отпред с едни шипове, извити и остри като на въдица за щуки. Тогава всичките жици висяха на дървени стълбове. И куката на кънката като се забие в дървото, няма измъкване- сигурна работа. Затова майсторството като се катериш беше не да ги забиеш, а да ги извадиш за следващата стъпка. Както и да е. Много ми беше интересно с кънките, ама като ме боляха краката… А Мито, мой набор и другар, беше много мераклия да отиде с момчетата. За месец те приключиха и си заминаха, а Мито си остана с мерака. По едно време получих писмо от Родопите, настоява бригадира: ела, че закъсваме, няма хора… И аз му викам:
- Мито, ето ти писмото, аз не ща, ако искаш, иди ти.
И отиде. Както отиде, така се върна. Какво правил, какво струвал, като се излужила едната кънка, той се обесил надолу с главата, едва го свалили. И окривя. Даже докторите се бяха уплашили да не си отиде бадева. Оживя, но така си остана- крив.
Чувал съм, че кривият крак е късметлия за човека, кутсуз да хората. Митовата левачка беше крива като усукан ластар, та той стъпваше само на пръсти. Затова ли, по друга ли причина, като ходеше по улицата, Мито все подритваше по нещо. Я някакво желязце, я копче, да се чудиш къде ги изнамира. Няколко пъти се случи да ритне и стотинки и левчета. Монети, от тия с Цар Крум. Но напълно повярвах, че Господ внимава за равновесието и като вземе едно, додава друго, когато Мито настъпи пръстена.
Имаше в село още една могила- Динчовата й викахме. На Пено баща му я беше купил. Имаше малко нива покрай нея, затова. И понеже оризища, вода бол, я засади с каваци. Като стана ТКЗС-то, взеха му и нивата, и могилата, каваците изсякоха и от тях направиха обора. А могилата изчезна, бутнаха я да се оре по-лесно блока. Стана една гюрултия, искаха да съдят най-големия от стопанството, ама се замъгли работата.
Като разтуряха могилата обаче, изкараха една гробница- голяма, с капак отгоре и отдолу всичко градеж, как са я докарали тая гробница, не ми стига акъла. Дойдоха хора от Пловдив и започнаха да чистят гробницата. И ние, от селото- все край тях, гледаме като надзиратели. А и те не се сърдеха: иди донеси вода, купи хляб, а цигари, така се сближихме. Учени хора, с такива едни приказки, чужди и неразбрани.
Та обикаляме ние с набора, Мито се криви край пловдивчаните и изведнъж му хлътна крака. Изпъшка, заболя го, както се види. Помагай вика, че така и така е повреден, да не ми остане крака в дупката. Издърпах го, а като изскочи крака му, и нещо кръгло се търкулна. Взе го Мито и както си беше седнал, гърбом към пловдивчани, избърса кръгчето от калта и то блесна. Пръстен. Дебел и лъскав, с един син камък отгоре, красота.
- Мушкай го в цървула! - му викам.
А Мито клепи, клепи, колебае се един такъв. В това време пловдивчаните се развикаха. Гледам: изкараха стъклени чаши, бяха жълти, дали така са лети или са пожълтели, не разбрах. И нещо като сабя, така изгнило И кости видях. Че като заподскачаха тия хора, смеят се, викат като деца….
Голяма сгода, голям късмет за наш Мито – си помислих. Няма по- харен момент да си прибере пръстена. Щото радостта е по-сляпа и от любовта.
А Мито криви към тях. Те скачат, той ги дърпа, те викат, и той вика. Еле като се наситиха и измориха, забелязаха и Мито, вдигнал ръка, държи пръстена и го върти, та синият камък святка на слънцето.
Замряха пловдивчаните. Стана тихо като в музея им, приближи се най-възрастният, с брадичката, пое пръстена с две ръце и така в шепите го повдигаше пред лицето на всекиго. Скупчиха се пловдивчаните, пак завикаха, заподскачаха, избутаха Мито и той ме хвана за ръката:
- Айде да ходим, наборе.
И си отидохме.
После Мито отиде на бани в Стрелча, оня пловдивчанин с брадичката го търсил да му дадат някаква книга- грамота ли, що ли, ама като се прибра набора от курорта, всичко вече се беше забравило.
Капака на гробницата захлупиха тука до детската градина, тя е на мястото на един мой дядо и той си поеше добитъка в него. После изчезна – пречел на децата да си играят. Сега е до свинарника на Кавлака, аз го закарах там. Бяха го изхвърлили на мерата. Ама ми домъчня, събрахме се един ден с Мито, викам му: а за спомен да запазим капака, взехме верижния трактор от стопанския двор и го закарахме там. Тъкмо зетят правеше боклук за гъби, наредихме го тримата край пътя. И там си стои.