88. Воденицата
Бата е завел Лида на рождения ден на братовчед си Жоро – на Воденицата.
В ранната вечер те минават покрай Житния пазар и продължават надолу - по павираната уличка между добре уредени къщички с малки дворчета отпред. Понякога се спират за малко, за да поздравят и поговорят с някой роднина или познат, седнал пред дома си.
Минават по мостчето на сухото дере, пресичат по диагонал Градската градина и продължават пътя си по продължението на вадата, обрасла с тъмнозелени бурени и уханна мента. Тя ги отвежда до голяма градина, в горния край на която се издига висока къща.
Под дебелата сянка на огромния орех е седнал на дървен стол слаб старец с каскет и сако от неподходящ за сезона вълнен плат. Той е подпрял и двете си ръце на бастуна и втренчено гледа към идващите гости. Бата отива да целуне ръка на чик’Дино – най-стария брат на фамилията. Мицо е най-малкият, а Вано - дядо му, е по средата.
- Бата, ти си ? – не го е забравил още престарелият доайен. – Шо чиниш, шо правиш ? Таа ква е ? – Той поглежда с подозрение Лида. С известно колебание тя се навежда и също му целува ръка.
Младият мъж се опитва да обясни накратко, но се налага да отговори в детайли на всички въпроси на Чико - за произхода, местожителството, професията, отношенията и евентуалните си намерения относно дъщерята на полковника.
- А, Карис... Добре, добре... – загадъчно коментира старецът новината. Младите се обръщат и понечват най-сетне да отидат при рожденика, който вече се е приближил до тях.
- Чекай, чекай ! – Чик’Дино тихо, но властно повиква Бата отново при себе си. Жоро хваща за кръста Лида, обръща се като маха и красноречиво върти в същото време ръка във въздуха и повежда гостенката към къщата. Старецът накланя дискретно глава към навелия се над него племенник.
- Шо става с американците ? Кога ке дойдат ?
- Няма да е скоро, чик’Дино. Далече са - отвъд океана.
Много път имат дотука. – шеговито-сериозно отговаря Бата на традиционния въпрос на склеротика.
- А, много... – недоверчиво поклаща глава старецът. – Те какви аероплани имат... Ако сакат, йощ утре ке дойдат... Ама не сакат... – тъжно въздъхва той. Бата бърза да се присъедини към компанията в къщата.
Преди трийсет-четирийсет години Великите Сили притиснали Юга - да изплати някакви обезщетения за съсипаните имоти на бежанците, избягали в Севера. Било решено всяка фамилия да упълномощи по един представител за тази цел.
Единодушно семейството избрало чик’Дино - най-големият брат. Той отишъл отвъд границата до изгорения Кушан, подписал протокола за щетите и загубите, взел парите и не дал нищо на другите. Повече не си проговорили. Но не пречели на децата да поддържат нормални роднински отношения помежду си.
Чик’Дино купил с парите голям парцел на края на града, близо до Гарата. Построил си просторна къща и до нея – воденица. Прокарал вада през целия Белвил. По нея пуснал вода от реката и деретата от северната страна на града, за да върти воденицата.
Житото идвало с каруци отдолу - от вагоните на Гарата. Чувалите с брашното отивали нагоре - в градските фурни, със същия транспорт. Нямало празно. Бързо забогатял. Купил и съседните парчета земя. На тях построил маслобойна и работилница за кожи. Злите езици говорели, че хванал и контрабандата с афион.
Магаретата, натоварени с ценната суровина, от която произвеждат морфин, пресичали нощем границата, за да стигнат до голямото южно пристанище на Острова. Оттам – по целия свят. Малко хора знаели какво става в отдалечения дом на заможния предприемач.
Но дошла Революцията. Чик’Дино изгубил всичко. Едвам успял да откупи живота си. Останала му къщата, парцелите земя и скътаното злато. Голямото семейство (три дъщери със зетьовете и пет внуци) се събрало при него като в дядовата ръкавичка.
Оттогава единствената надежда на стареца са американците. Като мъдър човек той знае, че те все някога ще пристигнат. И пак ще дойде неговото време.