автор: sia

Една жена стояла с един залез.
Мислила.
За себе си. Искала да знае повече. Всичко.
Така разбирала живота – как да съдиш справедливо другите,
ако не знаеш себе си.

Попитала се този път – ако можеш да спасиш само един от
двама еднакво безпомощни – дете /не твоето/ и старец, кой ще избереш.
И няма време.
Боляло я и от хипотезата.
Но бързо решила – детето. То не разбира защо го боли.
После заплакала.
Ами ако старецът е майка й. Единствената майка, хубава,
милостива, уморена, безпомощна. Майка й.
Била ужасена, не можела да реши. А трябвало да знае кое е правилно.
Трябвало да знае коя е.
Минавало време, а тя все не решавала, помислила си,
още по-ужасена – та те вече са мъртви, нямаше време.
После залезът й казал – спомни си.
Спомнила си – нейната майка никога не би я оставила да реши това.
Била толкова благодарна.
И страдала заради колебанието.
Но после, после дошли други въпроси –
ако майка й не е толкова стара, ако има и други деца, нейни братя и сестри,
които я чакат, които трудно ще разберат защо я няма.
И защо не я е спасила.
Ако майка й иска да отгледа децата си.
Ако я гледа с всичките очи на децата си.
Нямала отговор. Не намирала отговор.
Залезът мълчал смутено. Но още стоял. Чакал я.
Гледала го.
После изведнъж й казал – понякога няма отговори.
Няма правилни отговори. Няма предварителни.
Когато, ако дойде, ще го решиш.
После бързо тръгнал надолу, махайки с ръце.
Тя бързо се изправила, хванала и двете.
Той са засмял.