автор: ZAGORA

Гледам вън на снега птиче.
Настръхнало, зъзнещо.
Пуша цигара и му говоря.
Хей,перната нежност,
лакмусче на любовта,
влез у дома да се постоплиш!
От студа крачетата ти са сини
и цялото трепериш.
Прашинке от битието
топчице красота,
ела мило,влез,влез у дома!
Имам хляб,бисквитки,ето-
даже струва ми се и някакви семенца.
Ела де,ела да те нагостя!
Повярвай ми,аз обичам
слабите създания .
Само че не осъзнавам
слабостта или силата
са ми основания.
Виждам сълза в очето ти,
знаеш ли и аз плача,
макар че сълзите какво ли значат.?!
Но ако настояваш
можем и да поплачем.
Обещай ми обаче
след това да попеем.
Е,гласът ти е чуден!
А ,той и моя-не,не се смей!
Но с тая песен
току виж сме стопили леда.
Ти само ела!
Постой колкото искаш.
Стопли се и щом решиш-
отлети!
Няма да те задържам,
разбери!
Не искаш да влезеш,
неизвестността казваш те плаши?!
Вярно, че тя винаги
крие и риск.
Значи избираш
известната гибел
пред неизвестното
оцеляване.
Всъщност защо ли питам
като и аз съм като теб
безнадежно страхлива...
Осъзнавам го.
Е, тогава на добър час,
мило!

Загора