автор: marcusjunius

Легенда на тибетския народ Урда разказва за Куджан, Бога на десетте кучета.

В земите на Урда в древни времена живеели много кучета. Те били по природа единаци и се събирали заедно само, за да продължават рода си.
Но ето, че една година настъпила зима, по-студена от всякога. Кучетата се изпокрили в пещерите над долината на Урда и всяко се свило самичко, кое зад камък, кое в дупка в скалата, докато запълнили всички скришни и закътани места. Така се случило, че за десет кучета не се намерило място в закътаните дупки и те останали вън, на студа. Завеяла страшна виелица и десетте кучета легнали заедно под най-високия връх на планината. Така и ги затрупал снегът – скимтящи и преплели тела както никога преди.

Когато, след много месеци, дошла студената и гола тибетска пролет и снегът започнал да се топи, от пещерите не излязло нито едно куче – те всички били измрели от студ, а може би – и от самота. Но когато последна се стопила и дълбоката десет метра пряспа под върха на планината, изпод нея се надигнало всесилно същество с огромно тяло с десет кучешки глави, двайсет крака и двайсет лапи с дълги остри нокти и с дебела опашка от десет сраснали кучешки опашки. Това бил Куджан - синът на топлата глутница кучета и на студената зима.

Куджан бил толкова могъщ и силен, че подчинил всички животни и хора в долината и векове наред ги управлявал строго, но справедливо. Животните с радост се оставяли да станат негова храна, защото вярвали, че щом Куджан ги изяде, те ще се слеят с неговото могъщо тяло. Хората пък изпълнявали повелите му, защото Куджан ги водел към изобилие и ги учел на сила и издръжливост.

Това продължило до деня, в който сред хората се родил алчен и коварен човек, който вярвал, че той може по-добре от Куджан да управлява долината. Този човек знаел, че няма да успее да победи със сила Бога на Десетте кучета и затова по цели нощи лежал буден и мислел как да го надхитри. И накрая измислил.

Винаги, когато Куджан спял, една от главите му будувала и пазела Бога. Една нощ коварният човек се промъкнал до Куджан и се поклонил дълбоко на будната глава. Той ú казал, че е дошъл да говори единствено и само с нея, защото тя била най-силната и умна глава. После човекът и обяснил, че другите глави само пречели, и че тя самата можела да управлява тялото на Бога – и обещал да ú помага да управлява хората, ако тя завладее тялото на Куджан. Коварният човек се надявал, че главата ще се опита да нападне своите посестрими и така Куджан ще умъртви сам себе си. Но човекът не бил предвидил едно. Главата наистина се поблазнила от идеята – но тя нямала намерение да напада другите глави. Тя смятала да подчини и да управлява Куджан такъв, какъвто е – десеторно могъщ. Преди да изпълни плана си обаче, Десетата Глава решила, че човекът може да я издаде и само с едно движение на огромните си челюсти отхапала малката като орех глава на алчния човек.

Когато останалите девет глави на Куджан се събудили, те се видели завързани всяка за по един от краката на Бога – сякаш в поклон на Десетата Глава, която започнала да води Куджан и да заповядва на тялото му. Но това не продължило дълго – никоя от главите на Куджан не била родена, за да живее преклонена. Деветте завързани глави спрели да се хранят и колкото и да ядяла Десетата, царска глава, тя не можела да утоли сама нуждите на огромното тяло на Бога.

На сто и първия ден от царуването на Десетата Глава, Куджан, Богът на десетте кучета, умрял по най-банален начин – от глад. Предполага се, че от тази легенда идват и три от най-известните поговорки на народа Урда.
Първата е: „Дори и мъртъв, коварният човек може да носи зло”.
Втората е: „Ако не храниш някое от кучетата си, всичките ще умрат.”
И третата е: „Нито една глава не е над другите.”

-----
*Този текст е измислен и няма реална историческа, културологична или митологична основа.