автор: TheOnlyOne

3.ПЪРВИ ДЕН
- Елизабет, Елизабет… - някакъв глас ме викаше, но аз бях прекалено унесена, за да го разпозная.
- Ъ…
- Елизабет, събуди се!
- Остави ме да спя. – измрънках си под носа, недоволна, че ме безпокоят.
- Закъсняваме, ставай! – гласът стана по настойчив.
- Не…
Навсякъде около мен жужаха насекоми. Имаше ужасно много цветя и цялата поляна беше зелена. Аз тичах като малко дете и се радвах на слънцето и на хубавия въздух, по който се носеше ухание на горски теменужки. После се завъртях и потънах в обятията на меката трева. Гледах нагоре как пеперудите летят над мен и разнасят цветния прашец от едно на друго цвете с такава лекота и ми се прииска и аз да можех да летя, но в същия момент почувствах някаква странна тръпка по лицето си, последвана от силна болка.
- Какво? Къде съм? Кейт! Защо ми удари шамар?
- Спиш като пън, Елизабет. Хайде, ставай, закъсняваме за училище!
- Как така закъсняваме? Колко е часът?
- Не питай, а почвай да се обличаш. – отговори ми тя и ми метна дрехите на леглото.
- Ох, добре де. Не е нужно да ме зариваш с дрехи. – оплаках се аз, недоволна, че ми е прекъснала сладкия сън, сън от тези, от които не искаш да се събуждаш и направо ти се иска да заплачеш, щом разбереш, че сънуваш.
- Аз съм долу да закусвам. Ако не дойдеш до две минути, ще дойда тук и ще те влача за косата до кухнята!
- Пф…
Станах, още търкайки си очите, облякох се възможно най-бързо и погледнах към нощното си шкафче, преди да изхвърча надолу. Защо пък да не си сложа чудноватия пръстен? Поне щях да проверя дали всички го смятат за тенеке. Нищо нямаше да загубя.
- Елизабет!!! – провикна се Кейт от кухнята.
- Идвам, идвам!
Грабнах пръстена и полетях надолу.
- Най-после. Сядай да ядеш и да тръгваме. Знаеш, че господин Хауърд не е голям привърженик на закъсненията. – каза тя и почна да ме оглежда.
После избухна в смях.
- Сложила си си този пръстен?
- Млъквай, само за един ден е. – измърморих аз и и пратих един умопомрачителен поглед, за да си затвори устата.
- Честно ти казвам, Елизабет, понякога не мога да те разбера.
- Е, и аз не мога да се разбера, но такъв е животът. Къде е млякото?
- В хладилника.
- Защо си го прибрала?
- Просто го извади и се наяж. Няма да те чакам цял ден.
Направих физиономия и си сипах мляко в паничката със зърнената закуска. Преди да успея да изям и половината, Кейт я дръпна от масата и я сложи в шкафа.
- Ставай.
- Ти си ужасна. И без това ще закъснеем.
Тя не отговори нищо, а просто излезе през вратата и аз я последвах.
Старата ми Алфа Ромео беше замръзнала малко от студа, но успя да запали след петия опит, което, за мое съжаление, беше достатъчно, за да изнерви Кейт още повече. Двигателят изръмжа и ние „полетяхме” към училище, доколкото колата ни позволяваше, разбира се, молейки се да не попаднем в задръстване или по-зле – старата ми бричка да се разпадне по пътя. Училището ми – няколко сгради с портокалено оранжева замазка, малка градинка и паркинг, беше почти на центъра и затова ни отне доста време докато пристигнем.
- Ох, хайде, аз ще тръгвам, че господин Хауърд сигурно ще ме изрита с парцалите навън, щом ме види, че влизам в часа му по това време. – избърбори Кейт, след като слезе от колата.
- Добре, ще се видим на обед и късмет. – отвърнах и аз и я прегърнах, а после тя се затича нервно към сградата.
Господин Хауърд наистина не беше от най-добрите учители. На нейно място изобщо не бих влязла.
Първи час имах при госпожа Смит - учителката по музика. Не мина прекалено зле или поне не толкова, колкото очаквах. Останалата част от сутринта също мина както обикновено. По обяд, заедно с Джулия и Катерин отидохме в закусвалнята, която беше претъпкана в момента и седнахме на масата, на която сядаме всеки ден по това време. Другата част от малката ни групичка вече беше там – Кейт, Раян и Джордан, с изключение на Дейниъл, който беше болен. Раян беше високо мускулесто момче с къса черна коса, наситено кафяви очи и леко мургава кожа, а Джордан - малко по-слабичко, но с пет-шест сантиметра по-високо момче с леко по-дълга, рошава и кафява коса, зелени очи и нормална кожа. Джулия ходеше с Раян, а Катерин с Дейниъл.
- Хей, момичета! – ахна Раян и се изправи на крака, за да целуне Джулия.
- Здравейте. – поздравих ги аз и огледах изражението на Кейт, за да се опитам да разбера дали и е криво и как е минала сутринта и.
- Здрасти, Елизабет. – усмихна ми се Джордан.
- Кейт, какво стана с Хауърд? – попитах заинтересовано, след като не можах да отгатна нищо по каменното и изражение.
- Накара ме да седя права през остатъка от часа… …и аз напуснах. – измърмори тя и направи физиономия.
- Той си е такъв. Никой не го харесва. – успокои я Джордан.
- Защо не си вземеш нещо да хапнеш? – добавих аз.
- Не съм много гладна.
- Имаме още няколко часа, може да огладнееш.
- Добре де, ще ида да си взема един сандвич.
- Не, аз ще ида. – моментално си предложи услугите Джордан.
- Няма нужда. – поскромничи Кейт.
- Не, наистина. И без това ще ходя да си взема още нещо, защото с тази пица не съм за никъде. – засмя се той.
- Щом настояваш.
Джордан стана плавно от стола си и закрачи напред, а Кейт се обърна и почна да го оглежда.
- Боже, това момче добре си хапва, а изобщо не му личи. – удиви се тя.
- Повечето хора не ядат колкото теб, Кейт. – изхилих се аз, последвана от Джулия, Катерин и Раян едновременно.
- Много смешно. – подметна тя и отново се обърна назад.
Джулия и Катерин продължиха да се подхилкват.
- Тези на онази маса за пръв път ги виждам. – учуди се тя.
- На коя маса? – поинтересувах се аз.
- Онази в ъгъла, на която седят две момчета и едно дребничко момиче.
Веднага успях да ги намеря с поглед. Тримата горе-долу си приличаха. Едното момче – по-едрото, беше с къса кестенява коса и златисто-кафяви очи, големите му мускули си личаха през тънката памучна блузка, която беше облякъл и той ожесточено разкъсваше като прегладнял вълк огромния сандвич, който си беше купил. Изглеждаше сякаш в този момент не го интересува нищо друго, освен да се наяде както трябва. Момичето беше много дребничко и грациозно, дори по-дребничко и от мен самата. Блестящата му кестенява коса беше права и къса до раменете, а очите кафеникаво-зелени. Беше облякла тъмносини дънки и дебело черно яке с пухеста качулка. В дясната си ръка държеше стъклена чаша със сок от банан и ягода и отпиваше със сламката си по мъничко всеки десетина секунди, оглеждайки хората, които минават покрай нея. Другото момче беше по-слабо от първото, но както останалите, имаше кестенява, но мъничко по-дълга и рошава коса. Очите му бяха пъстри – преобладаваше синьото, но имаше също така зелено и кафяво. Той беше скръстил ръце и просто седеше на стола без да прави нищо. Изглеждаше замислен. Аз продължавах да го гледам, не можейки да отделя поглед от него и той явно забеляза това. Погледите ни се срещнаха и аз, възможно най-бързо, спрях да го зяпам и засрамено забих нос в сандвича си, който вече беше започнал да изстива. И тримата на тази маса бяха невероятно красиви.
- Да не би да са нови? – полюбопитствах аз, знаейки, че Джулия и Катерин веднага са научили горещите клюки и само чакат да ги попитам.
- Да, вчера са пристигнали от Канада с майка си и баща си. – отговори ми Катерин, оправдавайки очакванията ми.
- Братя и сестри ли са?
- Двама братя и една сестра. Днес имах час с по-едрото момче. Казва се Остин. Забавен е.
- А другите? – попитах заинтересовано.
- Ами, другите… Не знам. Не каза много за тях.
- А аз си мислех, че Джордан яде много. – прекъсна ни разговора Кейт, след като се обърна отново към нас.
Явно не само аз бях забелязала апетита на едрото момче – Остин.
- Искате ли да идем да се запознаем? – неочаквано попита Джулия.
Всички я зяпнахме учудено, но никой не отговори.
- Добре де… - върна си думите назад и си вдигна ръцете на нивото на рамената, изкупвайки вината си.
После продължи да си човърка обяда. След като погледнах сладкото момче с сините очи отново, осъзнах, че идеята да се запознаем не беше чак толкова лоша. Просто идеята на Джулия – това да се случи сега в закусвалнята не беше от най-добрите, които е давала, а тя по принцип не дава особено добри. Прехапах устни и отместих поглед от него преди да е забелязал, че отново го гледам.
- А имат ли някакви роднини тук или просто са решили ей така да се преместят? – продължих да досаждам на Катерин, надявайки се, че има още информация.
Тя се засмя.
- Защо просто не идеш да ги попиташ, щом толкова те интересуват? - отряза ме тя, внимавайки да не прозвучи грубо.
- И аз това исках, но… - въздъхна Джулия и поклати глава.
Време беше… Време беше за следващият час – география при господин Хауърд, учителят, който всички ненавиждахме. Нисък, закръглен, носещ идеално изчистени правоъгълни очила, зад които се криеха малки ловки очи, чакащи да те хванат в съгрешение. Аз седях, както обикновено в тези часове, до Джулия. Господинът влезна с гръм и трясък и в стаята възцари тишина.
- Добър ден! – намусено каза той без да поглежда към никого.
Той винаги беше намусен. Смееше се само, когато се подиграваше на някого.
- Днес ще правим контролно върху последният изучен раздел от учебника. Предупредих ви още миналата седмица, да се надяваме, че сте се подготвили и оценките ще бъдат добри.
Всички се спогледахме учудено. Двадесет и двама ученика. Всички чинове бяха пълни, с изключение на един.
- Господине, не сте ни споменавали такова нещо. – осмели се да спомене едно русокосо момиче на име Микаела, което седеше в другият край на стаята.
Хауърд, който до сега се настаняваше на бюрото си, замръзна на място и хвърли един умопомрачаващо строг поглед към момичето. После хвана с два пръста очилата си и бавно ги свали надолу, за да му се открият очите. Последваха няколко секунди гробна тишина. Очите му се присвиха и устните му се задвижиха.
- Абсолютно добре си спомням, че казах на вас, както казах и на единайсети и десети клас, че този час ви предстои контролна работа. Единствената причина да направя това е, защото ви съжалявам и знам, че вие не сте седнали да научите нито един урок от този учебник и, ако не ви предупредя, за да прочетете поне за какво става въпрос, няма да можете да изкарате дори и тройка. Вие как ми се отблагодарявате? Като ме правите на луд? Това, че вие не слушате какво говоря в часовете не е мой проблем. – намусено отговори той и си тросна учебниците на бюрото, почвайки да рови безразборно из дневника, все едно не търси нищо конкретно, а просто прелиства страниците.
Не се учудих, че е забравил да ни каже и само си е мислел, че го е направил. Не му беше за пръв път. Веднъж наистина ни беше казал да се подготвяме за контролно, но като дойде денят, той беше напълно изключил, че ще правим изобщо нещо подобно. Тогава нещата свършиха много зле, но и сега не отиваха на добре. След като прелисти достатъчно страници от дневника, за да се осъзнае, щеше да се увери, че поне още един човек от класа „не го е слушал” докато е „казвал” за контролното миналия час и ще последва викане, докато не падне лепежът на стаята. Всички бяхме в готовност, когато внезапно дръжката на вратата се помръдна и тя се отвори. Закъснял ученик – това щеше да усложни нещата още повече. Хауърд моментално насочи ловките си очи към него. Всички други погледи също се приковаха в тази точка. На вратата седеше едно младо красиво момче с невероятни сини очи, в които пробляскваше на места зелено като вълните на бушуващото море и светло кафяво като кората на танцуващите боровете сред музиката на горския вятър. От кестенявата му коса се носеше аромат на диви теменужки и току що окосена трева. Веднага познах това лице. Това беше момчето, което зяпах през целия обяд в закусвалнята.
- Извинете, че закъснях. Малко се обърках докато намеря правилната стая. – гласът му се понесе като песен за моите уши и ми трябваха няколко секунди, докато асимилирам какво всъщност казваше.
- Вие трябва да сте един от новите ученици, да се надяваме? – захили се Хауърд, представяйки си какво очакваше това момче, ако не му беше първия час при него.
- Да, Александър Прайс, господине. – учтиво се представи момчето.