автор: vitoriovitalis

80. Болницата


Лила става първа рано сутринта.
Ян спи, обърнат към стената. Гърбът му, само в бял потник, е открит до кръста. Сложил е длани под лявата си буза като детенце и леко похърква. Започнал е да напълнява.
Жена му го завива и тръгва, както е по нощница, към кухнята. Вчера е направила баница със сирене и трябва да я затопли за закуска. Тя изважда от хладилника бурканче с кисело мляко и отива до тоалетната.
Вече сресана и умита, тя се връща в спалнята, за да се облече.
- Ставай ! – Тя сръгва в ребрата шеговито-грубо любимия мъж. Той ръмжи недоволно.
Откакто е на отговорна работа, доцентът е разместил лекциите и изпитите си предимно сутрин. После направо от Института отива в Комитета. Заседания, съвещания... Вечер чете на задочници или се занимава с аспиранти. Прибира се късно в къщи. Така е почти всеки ден.
Лила подрежда масата и слага в тенджерата да кисне боб.
Ян се бръсне в банята. Пристига свеж и ухаещ на одеколон. Той е облечен с официална бяла риза и тъмен панталон. Сяда, затягайки в движение колана.
- Как обичам точно такава закуска ! – Той яде лакомо и бързо.
Съпругата му го гледа с възхищение и любов. Тя къса хапки от баницата и бавно ги слага в устата си, предварително размеквайки ги в купичка с малко кисело мляко. Болят я зъбите. След три раждания е така.
Ян наглася вратовръзката пред огледалото в антрето. Слага сакото. Взима папката, която снощи е хвърлил на портмантото, и тръгва.
- Хайде !
Вратата се затваря и съпругата остава сама в апартамента. Откъм кухнята тя чува как колата пали и бавно потегля по спечената, накъдрена от бабуни земя на улицата. Днес ще има повече работа от обикновено.
Тя разтребва и хвърля боклука. Измита и почиства всичко, въпреки че го е правила неведнъж и вчера. После изпира и проска прането. Оставя отворени вратите на детската стая и кухнята - да се проветрява жилището, докато я няма. Увива малко баница и я слага в пазарската чанта. Още един път проверява портмонето, закопчава го и също го мушка в чантата.
След час е на трамвайната спирка. Слиза на Долния пазар и поема спокойно между сергиите. Купува бурканче с мед и дълго беседва с билкарите. Някакъв старец й подава накрая изсъхнало букетче котешка стъпка. Тя грижливо го завива във вестника, който носи от къщи, и го поставя на дъното на пазарската чанта - до бурканчето и портмонето. Ян не й оставя много пари.
Оттук до чик’Кольо са десетина минути пеша. Лила върви бавно по булеварда на запад и разглежда разсеяно витрините. Свива между високите блокове на Националната Сигурност и по-уверено закрачва по малката уличка.
Тана готви нещо в коридорчето. Избърсва ръце и я въвежда в голямата стая. Двете жени дълго си шепнат. По едно време Лила става и отива в спалнята. Другата влиза след нея и внимателно бута вратата.
Чик’Кольо лежи на леглото, затворил очи. Полутъмно е, защото Тана е дръпнала басмяното перденце на прозореца. То се е откачило в края от кукичките и е провиснало надолу. През пролуката в стаята влиза лъч улична светлина.
Лила се вглежда в лицето на болния. Вижда й се смалено и пожълтяло, с хлътнали бузи и тънки бледи устни. Голият череп лежи на сивеещата възглавница, изкривен на една страна.
Заприличва й на измъченото лице на Деса - когато отиде с малкия Вито да я навести за последен път в болницата в Сана. Само че нейната разкошна, естествено къдрава коса тогава се беше разпиляла на ослепително бялата възглавница. Южното слънце грееше през широко отворения прозорец.
- Я, кой е дошъл ? Вите, ела да те видя, мойто дете ! Колко прилича на Вадим ! – Болната се надигна от леглото, но се разкашля и пак отпусна глава.
Чик’Кольо отваря очи. Споменът изчезва бързо, както се е появил.
- Вуйко, как си, бе ? – Лила се навежда, сядайки на края на семейната спалня.
- Я как сум. – отронва горчиво бръснарят. – Шо правите, дек сте ? – Болестта е засилила кушанския диалект.
- Ми шо правиме. – подема племенничката изкуствено бодро същия говор. – Сите деца са у Белвил, знайш. Ян ке дойде да те земе, кат свърши.
- Дек’ ке ме земе ? – настръхва вуйчо й.
- В болницата. – намесва се жена му със спокоен и ясен глас.
– Вадим и Ян са уредили при най-добрите доктори.
- Дофтори ! Не ми требат дофтори ! Тука ке си умром !
- Чекай, чекай ! Немой така ! Они си знаат рабтата. – Лила
повишава тон.
Болният се сеща за майка си. Същата беше старата. Започне ли да вика - не може да й се възразява. Той притихва под постелките.
- Ми почерпи я нещо, де ! – Той обръща глава към жена си.
- Я, ще ме черпи ! Донесла съм ти баница. Снощи съм я
пекла. Знаеш ли колко хубаво е с кисело млекце. Ян щеше да я изяде цялата сутринта. Едвам съм ти запазила едно парче.
- Той си хапва. – Нещо като усмивка пропълзява по лицето на чик’Кольо. Лила случи на мъж. Добър човек. И Вадим е добър човек. И двамата братя са добри хора. Да имаше повече такива. Няма.
Жените се разшетват. Повдигат болния на възглавницата. Разстилат му на кревата - да сложи нещо в корема, преди да тръгне. Мъжът, бледен като платно, преглъща с труд. Възрастната му майка го гледа от голямата фотография в рамката над леглото.
В коридорчето се чуват стъпки. Дошъл е Ян.
- Да вървим, че всичко е уговорено !
- Къде бе, Янчо ? – жално пита болния.
- На ремонт ! – малко неестествено се шегува доцентът.
Тана и Лила обличат чик’Кольо зад вратата. Ян и шофьорът Мишо – по-възрастен мъж с бели коси, търпеливо пушат в дворчето. Когато става готов, те хващат отмалелия човек под мишниците и го повеждат към колата. Настаняват го между двете жени в служебното Замбези и потеглят.
В двора на болницата е обичайното оживление. Колата спира за миг на бариерата – колкото Ян да покаже на полицая червената служебна карта.
- Чакайте ме тука ! – Той изчезва в навалицата, влизаща и излизаща от входа на старата сграда. Пристига след малко с висок и едър мъж, мушнал големите си ръце в джобовете на бялата престилка. Той се навежда свойски през отвореното стъкло на колата.
- Лиле, шо правите, бе ? Обаждате се, само като има нужда ! – с шеговит укор лекарят се поздравява с кумицата си.
- Я, вуйко го е закъсал ! Водим ти го да го оправиш. Да видим какво си научил в институто ! – троснато му отговаря жената на Ян. Тана се смее смутено до мъжа си на седалката.
Ян и шофьорът отново подхващат чик’Кольо под мишниците. Доктор Милуш върви пред тях. Тълпата се разделя на две пред вида на внушителната група. Явно това е спешен случай.
Мъжете изчезват вътре. Жените остават в колата. Тана рови в чантата си, търсейки нещо, от което не се нуждае в момента. Лила гледа към входа на болницата и реве, бършейки зачервеното си лице с измачкана носна кърпичка.