автор: akragant

                "Присъни ми се моят роден град - сняг, зима....
                Край мен прелетя безшумна виелица, после
                се появи поолющен роял и край него хора,
                които не са вече на този свят. В съня ме
                потресе моята самота, дожаля ми за мен.
                И се събудих разплакан...."

                                М. Булгаков
                                "Театрален роман"

        Тази сутрин мъката ме подгони по тихите градски улици. Спря ме на автогарата и ме накара да погледна автобусите. Пред мен спря един старичък “Икарус” номер 26 и изсипа пътниците си. Последни на първата врата се качиха няколко ученички. Една от тях стъпи на първото стъпало, погледна шофьора и слезе. Автобусът затвори вратите си, проговори на своя автобусен език и потегли.

        Една невероятна сряда Случаят се събудил съвсем рано. Мързеливо си измил очите, хапнал надве-натри, обул светлите си ботушки, навлякъл вехтичкото си палтенце. И като не забравил да си вземе шалчето, хукнал навън. Пътьом ритнал вратата на асансьора, който не работел дори в такъв невероятен ден като срядата. Спуснал се по перилата от третия етаж и хукнал из града да върши безобразия.
        Знайте, че в този ден небесният счетоводител бил в отпуска, подчинените съвсем му били отвързали края и пилеели, без много да му мислят, поверения им сняг. Всичко били затрупали небесните веселяци и продължавали да сипят още – и ако човек внимателно, ама много внимателно се вслушал в шума на падащите снежинки, някъде горе високо над себе си щял да чуе ироничния им, но иначе доброжелателен смях.
        Вярно е, че Америка е открита, но нали светът още не е открит? – помислил си Случаят.
        И наистина – хората приличали на статуи, от които трябвало да бъде свалено бялото платнище на снега, за да бъдат видени. Трябвало да бъдат открити блоковете, къщите, улиците, далечните планини, мостовете с реките под тях – целият свят трябвало да бъде открит. И никой, никой в целия огромен свят не знаел какво ще види, когато падне снежното платнище.
        И така, в този невероятен ден в един неоткрит още свят Случаят най-после стигнал до автогарата. Там, без много да му мисли, настанил първата попаднала му под ръка ученичка на първата седалка на автобус номер 26. В последния момент помогнал на една бабичка без билет да се качи, а на следващата автобусна спирка изпратил една изключително зла контрольорка. След което се стопил някъде между дърветата на градския парк.
        Всеки човек има своя вътрешен глас, нали? Но знайте, че ученичката правела изключение от общото правило. Тя имала два вътрешни гласа. Единият от тях бил ироничен, а другият – трагичен. Ироничният глас страшно приличал на малко, непослушно, дяволито хлапе, което всеки момент е готово да направи някоя пакост, да се пошегува, да прецапа през някоя локва, така че целия от глава до пети да те направи само кал, а след това така да ти се усмихне, че да не можеш да му се разсърдиш.
        Напротив, трагичният глас приличал на стар, покрит с белези войник. Чист, умен и смел, но който бил в състояние да усети всяка човешка трагедия, да долови от голямо разстояние човешката болка. Бил почти винаги сериозен и само понякога се шегувал, но, честно казано, го правел съвсем неумело.
        Те се движели почти винаги тримата – ученичката, ироничният и трагичният глас. Заедно отивали на училище и заедно се връщали. Когато в автобуса имало свободни места, ученичката ги настанявала на седалката до себе си. Те непрекъснато спорели, боричкали се, взаимно се обвинявали в неразбиране и крайности. Изобщо били толкова смешни, че ученичката не можела да не се засмее. Тъкмо усмивката плъзвала по устните, тя съвсем неочаквано забелязвала, че пътниците в автобуса я гледат някак втренчено. Обръщала се към прозореца, усмивката й угасвала, а гласовете като малки зверчета се скривали в дрехите й на топло и след това послушно заспивали. Този ден на първата седалка на автобуса те продължавали да водят своя безкраен разговор. На следващата спирка се качила контрольорката и всичко станало така, както искал Случаят. Контрольорката, разбирайки, че бабичката е без билет, започнала да крещи и да настоява да си плати глобата. Напразни били молбите, напразни били оправданията. Състраданието не съществувавло, а милосърдието било избягало някъде много, много далече. Накрая престъпницата, дето била измамила държавата с цели двайсет стотинки, бръкнала дълбоко в диплите на избелялата си черна рокля, извадила оттам мръсна кърпа, завързана с няколко възела. Развързала я, стотинките се разпилели и тя се разплакала.
        - Господи! – казал трагичният глас. – Нима това е възможно?
        Ироничният глас потръпвал и не можел да каже нищо. Ученичката гледала с големи сухи очи, не разбирала и не вярвала на това, което вижда.
        Нямало изход. Нищо не можело да бъде направено. Автобусът сякаш бил захвърлен на края на света и никой с нищо не можел да помогне. И точно тогава, когато старицата, плачейки, се опитвала да събере стотинките, когато контрольорката продължавала да крещи, когато всички пътници били само слуги на господаря на мълчанието, когато всичко изглеждало толкова безнадеждно и безсмислено, изведнъж изскърцали спирачки. Автобусът спрял. Вратата зад контрольорката се отворила, от кабината излязъл шофьорът. Застанал пред контрольорката, вдигнал ръка и казал:
        - Вън!
        Тя се опитала да каже нещо, но видът на шофьора бил толкова красноречив, че не й оставало нищо друго, освен да слезне. На последното стъпало все пак не издържала:
        - Ще се оплача! – извикала тя, но се подхлъзнала и политнала към тротоара.
        Падайки в снега, тя се хванала за расото на минаващото оттам отче, а след това тупнала върху него. И тогава, когато отчето съвсем неуспешно се борело с изкушението, което му бил пратил Лукавият, когато в автобусът се носел смехът на пътниците, когато снегът продължавал да изплита невероятния декор на тази приказка, ученичката за пръв път се вгледала в шофьора. Ироничният и трагичният глас се спогледали и тихичко, на пръсти се изнизали нейде встрани. Изчезнали пътниците, автобусът отпътувал нанякъде, улиците се стопили, стопил се градът, хилядолетният побъркан от делници свят прекратил съществуването си. И в безкрайно бялото останали само Той и Тя.
        Точно тогава тя за пръв път докоснала с поглед лицето му, успяла да улови леко прегърбената му фигура, мислено оправила яката на ризата му, после ловко като истинска разбойничка си откраднала малко от дръзкия му, но иначе печален поглед. Толкова малко, колкото да възстановят съществуването си трагичният, ироничният глас, пътниците, автобусът, улиците, градът и целият преуморен от съществуване свят.
        Влизайки в училище, тя за пръв път чула, не, по-скоро доловила Мелодията. Започнала да усеща движението на въздуха около себе си, предметите. Нещо странно, магическо в тяхното разположение. Думите придобивали съвсем нов смисъл, а мълчанието и паузите между тях били по-красноречиви от самите думи. Някъде по средата на часа по математика, докато учениците построявали с цифри пирамида, която изобщо не можела да бъде построена, изведнъж всичко в главата й се подредило и тя направила своето великолепно откритие:
        Това бил Той! Разбирате ли? Той?
        Нищо повече. Но било достатъчно.
        От този ден светът започнал около нея своето невероятно движение.
        Спомняте ли си:”Америка е открита, но светът още не е открит”. Сега ученичката почнала да открива света всеки ден, всяка минута, всеки миг. Тя откривала света.
        Всяка сутрин, качвайки се в автобуса с ироничния и трагичния глас, тя усещала с цялото си тяло Мелодията, в чиято музика трептяло всичко около нея. Всеки предмет, дърво, къща – пулсирали в някакъв свой, вътрешен ритъм, изгаряли от енергията, която носели в себе си, взривявали се и се възстановявали толкова бързо, че хората не успявали да забележат. А хората! Представете си каква енергия излъчвали самите хора! Господи, та те приличали на малки слънца, носещи се в целия тоя пулсиращ от цветни взривове свят.
        А когато автобусът потеглял, всичко се завъртало около нея. Тогава ученичката виждала как портиерът пред хотела се превръща в стар, уморен от сражения генерал, ранобудните пияници пред жалката кръчмичка на ъгъла – в моряци, завърнали се от далечно плаване в приказни страни. Около автобуса ту бясно профучавали дървета, ту грациозно се завъртали и покланяли с плавен реверанс, раззеленявали се, разцъфвали, пожълтявали или блестели, черни и мокри. И всичко това се случвало само, докато автобусът преминавал покрай тях. По улиците хората сменяли дрехите, лицата си, самоубивали се и възкръсвали изпод паважа, прелитали над покривите, смеели се и оплаквали съдбата си. Врабчетата водели важни философски беседи, почесвали се по главите с перца и усилено мъдрували кое е първично – яйцето или врабчето. Гипсовите орнаменти по лицата на къщите забележимо се измествали, сменяли цвета си и всеки миг добивали нови форми и нови очертания. Дори кучетата по маршрута били невероятни – те така исрено се усмихвали и така приятелски махали с опашки, че било невъзможно да не им се усмихнеш. А когато автобусът спирал, въздухът, който влизал през вратите, създавал усещането, че някъде съвсем наблизо, само през няколко пресечки, се плиска едно истинско, светло, така жадувано море. И там, на този неподозиран от никого бряг, можело да правиш каквото си искаш, да тичаш, да риташ с крака пясъка...
        И слънцето на този бряг било не онова огромно жестоко слънце, което грее над всички нас, а едно малко, рижо, симпатично зверче, на което било невероятно трудно да кажеш Слънце. Слънчице – така се обръщала към него ученичката, галела по рижавата козина палавото зверче, след което то скачало на небето и й намигвало закачливо.
        Автобусът потеглял и светът отново се превръщал в огромна въртележка. Пешеходците от двете страни на пешеходната пътека приемали вид на готови за атака войници. Отчета-фанатици издигали клади, на които да изгорят собствената си обич, пълнички лелчета се влюбвали лудо в съвсем младички офицери. Животът течал, не, животът избликвал в разноцветен фонтан край прозорците на автобуса. И знайте, че в центъра на тази огромна луда въртележка бил Той – шофьорът на автобус номер 26.
        Тя следяла всяко негово движение, всеки негов жест, отгатвала думите по движението на устните му и, да си признаем съвсем откровено, умишлено подслушвала кратките му разговори. Ученичката вече знаела, че там, зад вратата на шофьорската кабина, имало някакво не много весело минало и войнишка служба, за която щофьорът малко и неохотно говорел, и едно чисто, светло чувство за хумор, и много, много човечност и доброта. За това ученичката можела да се закълне.
        Една сутрин, пътувайки за училище, ученичката, трагичният и ироничният глас си обявили конкурс за най-красив балкон. Конкурса спечелил един балкон близо до някаква аптека на една улица с липи.
        Тя знаела: те щели да живеят в къща с точно такъв балкон и, разбира се, на улица с много, много липи. И всеки път, когато той минава оттам, ще свири с клаксона. Какво от това, че е забранено? Долу забраните!
        На тях им предстояли безкрайни вечери, нощи, в които през отворения прозорец щял да се промъква ароматът на липите, утрини, в които тя щяла действително да оправя яката на ризата му, и много безкрайно щастливи дни. И деца, разбира се – поне три. Каквито и да били – палави, непослушни. Нали това щели да бъдат техните деца! Точно тази сутрин ученичката най-после решила – тя трябвало да говори с него. Просто искала да му каже всичко, всичко...Разбирате ли?
        В същия ден Пролетта изпратила небесните си войници над града. Те влезли в сражение с рицарите на зимата. Цял ден пространството се раздирало от грохота на битката. После някъде привечер, когато всичко утихнало, облаците свели глави над убитите и тихичко заплакали. Над града се изсипал топъл пролетен дъжд. Вечерта ученичката, трагичният и ироничният глас дълго и страстно спорели как, как най-после да се стигне до него. Трагичният глас, облечен в поизносени дънки и кафяв пуловер, се бил облегнал на стената. Ученичката седяла на леглото си. Само ироничният се бил запилял нанякъде. По едно време врата се отворила и той влязъл. Отначало ученичката и трагичният глас се стъписали, но после избухнали в луд смях. Ироничният глас носел на главата си огромен черен цилиндър, който се опирал само на ушите и носа му. Бил облечен в черен фрак, целият отрупан със значки и медали, който притискал към земята и без това дребничкия ироничен глас.
        - Няма нищо смешно – казал той. – И ако искате да знаете, работата е много сериозна.
        След което измъкнал с жест на секретарка една папка и я отворил. Вариантите, които предложил ироничният глас, били отхвърлени с усмивка, после трагичният глас посочил няколко възможности, които си били чиста романтична измислица, накрая ученичката се разплакала и съвещанието приключило. Не й оставало нищо друго, освен да се надява на Случая. И тя изпратила към него такава чиста, светла и страстна молба, че Случаят просто не могъл да й откаже. Наскоро след това той намерил удобен момент, изпратил я на някаква опашка за билети в някакво кино. Редът й вече наближавал – и тогава тя го видяла. Шофьорът се промъквал бавничко през тълпата. Та тя можела да го настигне, сигурна била в това! Зарязала, без да му мисли, опашката – и също се запромъквала към него. Тя не знаела как ще го заприказва, какво точно ще го попита, но това съвсем не я плашело. Господи, боже мой, та нима не знаете колко много въпроси могат да бъдат зададени на един уж случайно срещнат шофьор на автобус?
        Тя вече почти докосвала синьото му яке, съвсем наблизо виждала раменете му, когато пред нея се изпречил някакъв русоляв дангалак с пъпчиво лице. Той й казал нещо неприятно, толкова долно и безсмислено, че тя се изчервила и замахнала с ръка. Натрапникът избягнал удара, изсмял се ученичката продължила да си пробива път през тълпата, но шофьорът вече бил изчезнал. Тълпата го била погълнала и тя, колкото и да го търсела, не не могла да го намери. Тогава още там, на място, тя за втори път се помолила на Случая. И действително, Случаят за втори път се опитал да й помогне. Този път той избрал ранна дъждовна утрин. Повел я по една голяма улица с много магазини, но не й позволил да се заглежда по витрините. И съвсем скоро й го показал. Той вървял далече пред нея, пушел цигара и дъждът изглежда съвсем не го безпокоял. Ученичката ускорила крачка, дори се затичала и успяла да види как той влиза в някакъв вход или може би в някаква улица. А когато стигнала, видяла огромната стена на един обикновен сивичък блок. Там нямало нито вход, нито улица. Шофьорът бил просто изчезнал.
        Междувременно Пролетта вече преминавала в лято. Улиците на града вече приличали на огромни зелени канали, по които продължавал триумфално да плува с алени платна невероятният автобус номер 26. Неумолимо наближавал краят на учебната година. Случаят не можел да помогне на ученичката, налагало се тя сама да направи всичко.
        Трябва ли да ви разказвам как в нощта преди деня, който тя си била избрала, времето отказвало да тече, как тя със суеверен ужас гледала часовника, който мързеливо повръдвал стрелките си, как непрекъснато се събуждала, страхувайки се да не пропусне утрото?
        Трябва ли да описвам как, когато денят най-после изпълзял от бърлогата си, тя започнала да се приготвя за първия си разговор с него, как все не можела да открие оная блузка, която най-много й отивала, как все не успявала да направи оная прическа, която я правела по-красива – и как всичко някак не било на мястото си.
        И ето – мигът най-сетне дошъл – на една безлична спирка, когато автобусът спрял, тя станала от мястото си и тръгнала към шофьорската кабина. Ето сега, още малко, тя щяла да бъде при него, безкрайното очакване щяло да свърши и желаното щяло да се превърне в действителност.
        С всяка крачка въздухът около нея се нажежавал все повече и повече. Изгаряйки, тя вече доближавала до него, ръката й вече се протягала към вратата, когато през първата врата влязла в кабината грациозна, добре облечена красавица. Ученичката видяла как тя ловко и умело целунала шофьора, как със заучен жест погалила косата му. Подслушала разговора им, в който се споменавало за някаква минала среща. Видяла как на следващата спирка красавицата отново целунала шофьора, махнала му, а след това слязла и забързала нанякъде. Шофьорът се обърнал към ученичката, усмихнал се виновно, после потръпнал като от студ, обърнал се, облегнал се на кормилото, сякаш притиснат от тежък товар, и автобусът потеглил.
        Може би нещата щели да се развият по съвсем друг начин, ако ученичката и шофьорът знаели една съвсем малка подробност. А те не знаели, че след десетина минути в един апартамент на две пресечнки от автобусната спирка, зад спуснати пердета грациозната красавица вече целувала и галела косата на някакъв мъж и го правела също толкова ловко и умело, както и с шофьора на автобус номер 26. Но нито Той, нито Тя знаели това – и печалният автобус пътувал към своята последна спирка.
        Знайте, че във всеки затвор, зала, стая, във всяко пространство, което е ограничено от стени, винаги има още една врата. Но тази врата може да бъде видяна само от онези, които имат за сестра тъгата и за другар – отчаянието. И ученичката видяла как през тази врата си тръгват вечерите с мирис на липи, утрините, в които тя щяла да оправя яката на ризата му, къщата с прекрасния балкон, неродените й деца, прекрасните дни, които й предстояли, всичко, всичко онова, което до преди малко изглеждало толкова близко и възможно. Последен през тази врата излязъл разплаканият ироничен глас, влачейки след себе си своя злополучен фрак. После вратата се затворила, корабът с алени платна се превърнал в обикновен старичък “Икарус”, който спрял близо до училището. Ученичката слязла, вратите с непоносимо скърцане се затворили зад нея. После всичко утихнало. Тя отворила очи и видяла – край нея се простирало лятото, безкрайно, пусто и прашно.

        Тази сутрин, когато мъката ме подгони по тихите есенни улици, аз видях как една ученичка не пожела да се качи на един старичък “Икарус” номер 26. Но аз видях също така как автобусът, който не беше изминал и десетина метра, изведнъж спря. Шофьорът слезе, някак разсеяно огледа гумите, после се приближи до ученичката, каза й нещо, погледна я така, че тя, без да се колебае, се качи с него в автобуса. Малко преди да се затвори вратата, аз видях как вътре скочи един съвсем дребничък ироничен глас, облечен с черен фрак с много медали.
        А когато автобусът потегли, той ми заприлича на кораб с алени платна, който се носи по безкрайните зелени канали на града.