автор: lisiza

Тогава не мислех, че някога пак ще взема тази тънка книжка и ще чета много внимателно за живота на Софроний. Кога я четох за първи път? Някъде в трети или пети клас, или в осми? Забравила съм, а ето че сега волю-неволю трябва отново да я прочета, по задължение за изпита. Кога една книга става задължение? Кога идва нейното време за четене? Нямах отговор на тези въпроси, когато една вечер се подготвях за изпита по възрожденска литература.
Беше в края на март, изпитът в началото на юни. Много време за подготовка. Който не е държал изпит по литература, с повече от сто автора в конспекта, всеки с повече от три книги, с повече от три критика на автор... няма да ме разбере. Но не това е важното сега.
В тази вечер, първо преброих малкото си левчета, останали от милосърдното Министерство на образованието, в годината, в която инфлацията изяде много глави и малката ми, повече от скромна учителска заплата. Даваха ни всяка седмица по малка сума, трудно я разпределях по дни, но беше повече от нищо. Второ, сложих на котлона да се вари супа. Имах малко зеле и лук. С повече вода, малко подправки и ето вечерята ще е готова. Без значение, че това е единствената ми храна за деня. Но не хранех само себе си. Имах и малко кученце, бебе. На биберон. В магазина, пред отрупаните витрини с храна, не се замислях млякото за кого е по-важно. Можех да се лиша от някои продукти, но на малкото същество не можех да кажа, че няма с какво да го нахраня.
В очакване на скромната храна, с въздишка пред поредния изпит, трето, се захванах отново с творчеството на Софроний. Разгледах корицата, прочетох:
...”Аз, грешният сред човеците... и като бях деветгодишен, дадоха ме да се уча на книга. По-рано не беше възможно да отида да уча, тъй като повечето болен и немощен бях. И като отидох да уча, голямо прилежание и остър ум показах.”...и се замислих.
Да не забравя, дали скрих от себе си добре парите за билет до София. Изкушаваха ме да си купя някакво месо и да сготвя яхния с много сос. Да я изям с големи филии хляб. Поне хляб винаги можеше да се намери. Какъв аромат се разнасяше понякога сутрин от долните етажи. Как можах да си намеря стая, точно тук, над хлебарницата? Въздъхнах. Стана ми навик да въздишам за храна. Да се захващам с четенето.
...”И като бях на осемнайсет години, млад, глупав и не знаех, че ще излезе чичо ми длъжник и че ще ме натоварят с целия му дълг.... Но се надявах на занаята си. И после, като присъдиха тоя дълг на мене, а аз като нямах и една заделена пара: ами докле изплатя оня дълг, каква сиромашия претеглих! В неволя, недоимък и прискърбие преживях...”...
По-добре да погледна котлона, да не остана и без вечеря. Само него имах за отопление. Печката ми бе развалена, как да отделя пари за нова? Ще попитам утре някой от колегите, все ще ми дадат за малко някоя стара, нали и те някога са били новодомци. Ах, новодомци. Какво знаят те за моите багажи и пренасяния. Тези пренасяния с всяко пътуване от София. Какво толкова носех? Книги. Всичките ми бяха нужни. Не за изпитите по литература, чувствах се сигурна в тяхното присъствие. С любимите книги от детството. Стопляха ме в студените вечери. А библиотеката в къщи - богата. Не от къщи бягах или от себе си. От неразбирането. Можех ли да избирам? Оставих добре устроения си живот, с богат съпруг. Банално, нали? Изневери ми. Простих му веднъж, втори път, трети и... Всичко си отиде. Любовта, спомените, надеждата. Не можех да се примиря, че съм лъгана, чужда... и това неразбиране помежду ни. А започна толкова красиво. Не ми се искаше да си спомням за тези дни, няма защо да се оплаквам или оправдавам пред себе си. Да не отклонявам мисълта от четенето:
...”Ала като знаех малко да чета, другите свещеници ме ненавиждаха, защото всички те по онова време бяха орачи и аз поради безразсъдната си младост не исках да им се покорявам, като бяха такива прости и неучени... Понеже то си е нещо естествено: ученият човек обича учения, простият –простия, и пияният – пияния.”...
Всеки път е така. Когато трябва да чета, и любим автор да ми е за изпит, все намирам оправдание, не днес, утре ще седна да го прочета. Ако преподавах литература - добре. А то икономика. Какво общо има икономиката с литературата? Това ме питаха и колегите - защо съм записала литература и съм дошла чак от София. Там няма ли училища, където да преподавам. Прави са. Не знам и аз как попаднах тук, как поисках да живея в Самоков. Може би, за да се отдалеча от шумотевицата и напрежението в столицата, да избягам от неприятните мисли след развода. Но не улучих годината. През 1996-та, в най-голямата инфлация, се озовах в малка стаичка с балкон, в общежитие на спортно училище, без отопление, с малко храна и никакви пари.
...”После отидох на Света гора и седях там шест месеца. И си дойдох оттам, и учех децата да четат и пишат, и добре поминувах. Ала дяволът, който всякога завижда на всичко, дето върви на добре, подучи владиката и той ме принуди да ме направи епитроп на иконома.”...
Това съм си избрала, това ще си сърбам. Наскоро се преместих от манастира, там бабите ме подслониха за малко в началото на учебната година, а останах три месеца. Уж в общината подписаха заповед за настаняване, но нещо се бавеха в администрацията и аз, нали съм от София, хванах две чанти с багаж, казах на домакинката, че съм говорила с управителя на общежитието и се настаних. На другия ден всички в града знаеха, че съм се самонастанила. Е, има ли значение, заповедта беше подписана, а аз нямах време да чакам. Дрехите ми така се бяха ароматизирали на тамян, че ми беше неудобно да ходя на училище и да влизам в клас под настойчивите погледи на учениците...
Стига отклонения. Увих се с още едно одеяло. Пръстите ми замръзваха. Наместих се така че да не преча на кученцето, свило се до мен и се зачетох по-сериозно в „ Житие и страдания на грешния Софроний”.
...” И колкото пари имах, всички ги разпилях. И като се мина малко време, разболях се. Ала не от такава болест, че да лежа в постелята, ами сърцето ме стягаше...”...
Какво ли не е преживял Софроний. Какво ли е да си духовник на поробен народ, да нямаш свободата за вярата си?
...”Ходех по селата, събирах владичината, ала помощ-милостиня, както е обичаят, съвсем малко ми подаряваха, защото тая година имаше голям глад из цяла България – двайсет пари струваше една ока брашно.”...
Дали не ми е готова супата? Хм, вкусно, ще й сложа още малко подправки. Имах някъде малко брашънце, да я посгъстя или... Какво се чудя, ще сложа две лъжици, не четири. Тогава няма да е със застройка, само брашно с размита вода. Е, цяла тенджера е - ще ми стигне. Да видим - три обяда и две вечери. О, чудесно, остава само закуската за утре. Ще си купя сутринта геврек или баничка. Кафе поне имам, с геврека ще е чудна закуска. Дори мога да си взема два - със сусам и с мармалад, или... Колко ли струваше пакет кайма? Откога не съм яла сърмички...
Какво се отклонявам пак, да чета нататък.
...”...взеха всички постелки и съдини, а житото и ечемика, и виното – всичко изядоха и продадоха... няма ни един човек, няма хляб, няма дърва, а студът – лют, нощта – дълга през месец декември. Щяхме от студ да измрем... А ние нямахме хляб, ни ечемик, ни плява, ни сено… И кой се сещаше за мене, та да ми донесе ястие някакво! Да оставим ястието, ами много дни и без хляб оставах... повечето царевичен хляб.... Но имаше малко зелева чорба, а друго нищо.”...
Ох, там на пазара, какви баклавички има само. Сладкарницата е доста невзрачна - с две масички и огромна витрина. Но пълна със сладкиши. Баклавичките, те, малки, с препечена коричка, с много сироп. В такива дни си вземах и чаша малка боза. Добре, ако следващата седмица ни дадат, както обещаха от Министерството, пак част от заплатата, малък аванс... Да видим, с тази супа спестих... ще имам за ... цели пет баклавички или тулумбички! Ех, тази сряда.
Да продължа с четенето.
...”И ме повика в митрополията... И аз му разказах цялата си неволя – как ме излъгаха и натовариха епархията ми скъпо... И не е възможно да изляза наглава с тая епархия и с тоя дълг... И той се съжали над мен и се помоли...да бъда освободен от тая епархия... И се освободих от тия страхове и от тия всекидневни неволи.”...
Не бягаше от себе си Софроний. Но не дочетох. Сълзите сами капеха по страниците. С какво заслужих в свободната си страна... Исках само да се справя с проблема си, а попаднах на ужасна година, в която всичко беше липсващо. Само кученцето беше добре. Поне едно живо същество не беше разбрало за лишенията. И това сладко. Сънувах тези проклети тулумби и баклавички, колко много ми се ядеше сладко, но оскъдната заплата беше - оскъдна.
Не плачех за баклавичките. Плачех за топлината, която ми липсваше от любимия. От любимия човек, в когото вярвах, а сега не можех дори да прегърна. Не можех да се върна назад и да изживея всичките дни, в които ми липсваше неговата нежност. Дадох му нежност, дадох му живота си, поверих му сърцето си. Колко се борих с любовта си. Можех да го изтръгна от мислите си, но не от сърцето. Сърцето бе изпълнено с него. Забранената ми вече обич преливаше и ме заливаше с оптимизма си. Бях готова да страдам, за да изстрадам тази любов и да намеря себе си. Бях готова на всякакви жертви, наказания, само и само да го забравя. Съзнателно ли приех този живот, в който можех да предвидя лишенията? Или душата си исках да пречистя с болка, от любовта, която не заслужих.
...„Имам обаче една скръб и боя се от Бога, да не ме съди..., че взех онова паство на плещите си и го оставих. Но пак се надявам на всемилостивия..., понеже го оставих не за да си почивам, но от голяма неволя и заради тежкия дълг, с който ме натовариха и дето не вярват, че се е разсипал светът...
Бягах от себе си. В тази година решавах какво искам и изборът ми беше литературата. Не исках да студувам или гладувам, не знаех че началото ще е трудно. Исках да преподавам. Това което знаех, не исках да задържам в себе си. Бях болна. Лекарите поне решиха така. Откриха ми малко петънце в левия дроб. Рак. Но можеше и да не е рак. Не исках да остана в някоя болница, докато петънцето порасне. Исках да изживея живота си пълноценно. Колкото ми е отредено. Дори тази трудна година не беше толкова трудна пред избора как да живея.
...”Затова се трудя и аз сега денем и нощем... и за мене, недостойния,.. да молят невежеството ми да поправи и потрудилия се с прошка да сподоби... Същото ние сърдечно и на вас желаем... И здравейте!”...
Не знаех какво да правя със себе си. Стигаше ми да чуя едно ”Ехе, учителката!” и да видя някоя от бабите в манастира, познала ме на улицата.
Стигаше ми да видя радостния поглед на някой от учениците си. Стигаше ми щастливото топуркане на кученцето, когато се прибирах от училище.
Не знаех колко ще издържа. Докога щях да издържа. До другата седмица, до аванс...
Здравей, ти, Софроний...