автор: Iren_Davidoff

ОТКРОВЕНИЕ- първа част
Върнах се след 20 години у дома, в България, за първи път. В дома на родителите ми намерих една жълта тетрадка, моят дневник от преди 30 години. Бях го забравила. Отворих го и зачетох. Беше за моя любовна история отпреди 30 години. Годината беше 1979 .
СЛЕД ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ
първа част
Красив разказ за любовта, за моята любов случила се тогава. Зачетох я и се изненадах. Прочетох я на дъщеря ми, тя ми е най –добрата приятелка. Смяхме се и се дискутирахме прочетеното. Току - що бях се разделила „завинаги” с моята „френска” любов. Годината беше 2009. Ужаси ме мисълта, че всички те си приличаха – моите любови, моите мъже, дори думите и любовните им писма бяха като че ли писани под индиго! Стереотипът беше същия. Вирусът в компютъра не беше изтрит, стоеше си там и аз като магнит привличах едни и същи мъже, като че ли произведени в един и същи инкубатор.
„ Беше любов –красива, истинска, неповторима!” – така започваше историята, която бях писала. Аз дори не помнех кога съм я писала. Можех същото да кажа и днес за последната ми любовна история.
” За любовта са нужни ръце и душа!” –продължаваше разказа. Била съм на двадесет и една. Била съм романтичка. Сега не съм ли? И сега съм същата, само „опаковката” ми се беше променила: бръчки, излишни килограми и нова визия.
„ Върнах се в университета, през 1979, след една година майчинство. Оставих бебето на родителите ми и отидох да продължа следването си. Бях студентка по английски. Заобиколена бях от непознати хора, у които се мъчех да открия поне един интелигентен, умен и способен млад човек, но разочаровано се свивах с чувство за свян. Мислех, че съм заобиколена от равни, но се почувствах неудобно, все едно, че ме бяха видели гола на непознато място. Разочарована поемах по рутииния си път- квартирата, университета, стола, пак квартирата. С моята съквартирантка Марина си взехме едно телевизорче и вечер зяпахме програмата на БТВ. Изведнъж открихме много приятели, които ни навестяваха вечер, заради безплатната телевизия. Те бяха старци в действията и мислите си, без духовни ценности, неспособни да дарят една блага дума. Тъпичко, скучно и малко алкохолно мина семестърът. Дойде сесията, която ми взе енергията. Научих, че даваха карти от Университета за студентски лагер, имаше само за Рибарица, не исках да отида там, но другите карти, за другите места се бяха свършили. Бащата на детето ми, с когото преди година се бях разделила, имаше род от това село. Страхувах се да не го срещна случайно в Рибарица, но тъй като се задушавах от еснафския град, от тъпите ми колеги и незадоволените ми колежки, мисълта за снежен курорт, малко танци и малко ски, гарнирани с някой флирт за самочувствие, ме накараха да се реша.
Взех влака. Велико Търново, Горна Оряховица, Плевен – Тетевен. Пътуването беше романтично и скучно. В Плевен се отбих при една приятелка, сготвихме си „пиле с ориз” и обядвахме заедно. Смяхме се и си спомнихме миналата учебна година. После плакахме. Разпитваше ме за момчето, с което се бяхме разделили. Не исках да си спомням. Каза ми, че се били оженили с моята приятелка. Болеше ме заради приятелката. Бях бременна, родих дете от това момче, а приятелката ми го отне преди сватбата.
В Тетевен взех такси до Рибарица. Шофьорът ми внесе куфара чак до домакинството, представи ме на самия домакин по смешен и изискан старомоден маниер. Сезонът беше отминал, хубавите момичета не се срещаха всеки ден. Домакинът записа имената ми, направи ми комплимент и каза, че с такова лице и фигура не ще скучая в лагера. Отрязах го. Но той продължи:
- Имаме едно хубаво момче, Роберт, доктор е тука. Ще ви запозная, ако трябва!
Веднага си представих „ Докторчето”-слабо, очилато и разсеяно. Лекар в това забутано село, без среда и приятели, пробутвано на студентките от своя сводник, домакина.
2006. Май. Отидох на международна среща. Беше организирана в Ню Йорк. Живеех в Щатите през последните 20 години. На срещата срещнах българи от цял свят. Видях много приятели, на края на вечерта се спрях до един мой познат- работеше като банкер. Разговорихме се и той се обърна към залата и ми посочи приятеля си от своя роден град. Казваше се Алекс, беше българин, живеещ в Париж, който току-що се бе върнал от Калкута. Беше излязла наскоро новата му книга и беше писател с интересни идеи.
1979. В лагера, освен мен, имаше още три момичета. В стаята бях сама. Съседната стая беше лекарския кабинет. Усмихнах се на този факт. Аз и Докторчето! Ха-ха! Но съдбата си знае работата
Вечерта се събрахме около огъня в столовата, дърветата чудесно пукаха в истинската печка с дърва, както в ранното ми детство, когато гостувах на баба и дядо. Ядохме на дървена маса, лъжиците бяха огромни и очукани и доста се различаваха от любимите ми японски супени лъжици. Всичко беше първично и селско, с неподправен вкус. Дори физиономията на домакина, с тарикатската си селяшка усмивка ми беше симпатична. Разходката след вечерята ми подейства ободряващо. В гората беше тъмно. Слабо осветените от малките електрически крушки дървета тромаво се поклащаха. Въздухът миришеше на планина. Въздухът в Бургас ми миришеше на сол и слънце, а тук се носеше мирис на нещо мистериозно и странно. Снегът под обувките ми скърцаше, а клоните на дърветата плавно се полушваха в такт с ледения вятър. Беше студено, но хрупкаво и приятно. Реката отсреща бучеше недоволно под ледения си покров.
Около огъня момичетата развълнувано бърбореха, че не умеят да палят печки с дърва, че няма мъже, че искат танци. Аз пак бях център на внимание, и „уж” лицемерно им казвах да не мислят за мен, защото вече съм отредена за докторчето. Всички се смееха, шегата им беше харесала.
В полунощ изтичах навън по нощница. Исках отново да усетя вкуса на планината преди да заспя. Беше като в приказка, непознато, страшно и желано. Планината не присъстваше в живота ми като спомен. Бях израстнала на морето. Толкова непозната ми беше като усещане. Кожата ми настръхна от студ, огромните ели пророчески се кискаха насреща ми. Стана ми страшно и се прибрах. Сънувах странен сън. Докторчето. Дойде в съня ми със странно завихряне, беше объркан и искаше да остана при него в гората. Сънят беше доста объркан и на сутринта не помнех нищо.
Закусвахме и посрещнахме нови студенти. Пристигнаха и двама бабанки, които весело ни предложиха да ни откарат на разходка до Тетевен. Били с кола. Аз като една истинска авантюристка, веднага приех. Денят беше слънчев и мразовит. Тетевен пъшкаше под снега, къщите, дърветата и стълбите бяха заоблени от нападалия през нощта бял пукав сняг. Както става по курортите, веднага се сприятелихме с едното момиче, така лесно става там. Всеки бърза да се приобщи към общото веселие и да прекара приятно. Разказа ми, че имала стара любов, били съченици, а сега работел като лекар в селото. Пристигнала заради него. Много учен, много начетен и „принц” по рождение. Аз не я слушах. Какво ми пукаше! Някакво момиче, страдащо по някакво момче. Хиляди такива истории! Единият от бабанките се опитваше тромаво да ме ухажва. Толкова недодялано, че чак му повярвах, че искрено ме харесва. Прибрахме се и Анет-така кръстих новата си позната, започна да ме рисува. Едното момиче възторжено лъжеше на кафе, а другото сънливо ни наблюдаваше. Станах и излязох навън. Уж беше слънчево, а въздухът щипеше и боцкаше. Гората беше различна. Снощната й самодивска премяна беше заменена от безлична бяла и раздърпана дреха. Разсеяно запалих цигара и си мислех, че пушенето не върви на тази бяла гора. Тръгнах между дърветата. Когато излязох на площадката пред лагера, видях двама мъже, които не приличаха на студенти, и ме привлякоха с тихия си особен шепот.
- Ето една от щастливките! – каза единият.
- Защо пък щастливка? –отговорих веднага.
Какви бяха тия? Защо се усмихваха така? Да не би да знаеха нещо за мен? За изживяната горчива любовна връзка? Боже, с тия комплекси няма „да стана човек”, както казваше майка ми.
- Защото сте в Рибарица, тук е красиво.
- Не вярвам!
Говорех с единия мъж, а гледах другия. И двамата бяха високи, аз не бях от ниските. Другият мъж привлече погледа ми като магнит. По особен начин. Беше рус, с отворено бяло лице. Усмивката му беше чаровна, покоряваща, детска. Хипнотизирана от погледа му, аз се чух да казвам:
- Ирен. Приятно ми е –подавайки ръка на първия мъж.
- Румен, работя в голямата вила. Това е моят приятел, лекар!-това се отнасяше за усмихнатия млад мъж, красив като принц от бяла зимна приказка. Значи този едър мъж лекуваше болните бабки в селото и поставяше инжекции в дупетата им.
- Вие Роберт ли сте? –попитах аз. Дали това не беше същото Докторче?
- Да, аз съм, Роберт Саркасян.
- О-о, Докторе – извиках мелодраматично- казаха ми, че сте най - добрия лекар в селото. Дойдох, за да излекувате сърцето ми.
Лекарят от студентската история беше арменец както „французинът” от американо-френско-българската ми любовна история? Каква беше моята принадлежност с арменското ”насион”?
Поставих си веднага една от маските в живота. Обичах да се вживявам в роли, които си измислях, да се правя на актриса и да тренирам чувството си за хумор. Бях го сънувала вече. Съществува ли любов от пръв поглед? Ирония на съдбата ли беше?
„Принцът”, който се оказа, че има човешка професия само се усмихваше. Гледаше ме особено и лукави блясъци просветваха в очите му.
- Да Ви прегледам, щом искате!
Аз очарована, замаяна също безсмислено се усмихвах, поглъщах мириса му с очи.
- Момичето се шегува, тръгваме. Ще Ви вземем довечера в седем!
Сепнах се, цигарата беше загаснала. Другото момче, Румен, се беше обидило заради погледите, които си бяхме разменили с Доктора и които не бяха от най – скромните за първа среща.
- Довиждане!- Принцът мълчаливо се качи в колата, все така пердизвикателно усмихнат.
2006. Обърнах се и го погледнах. Видях го и го познах. Открояваше се в средата на салона, съвсем сам като на сцена. Нямаше никой около него. Стоеше изправен и горд, странно несъответсващ на околната обстановка, а от цялата му стойка лъхаше нещо непонятно и далечно, познато, и отдавна забравено!
1979. Аз се обърнах рязко с пламнали страни и се затичах покрай бараките. Хвърлих цигарата и тичайки паднах и си навехнах крака. Черни врабци се боричкаха пред мен в снега. Пак затичах, накъде и защо? Задъхвах се от щастие, нещо много радостно и вълнуващо искаше да излети от гърдите ми. Това „Докторче” наистина беше ме заинтригувало. Върнах се в стаята си и легнах на кревата. Какво толкова? Такива запознанства стават всеки ден. Все пак чувствах някаква магия, сигурно гората беше омагьосана. Дали ми хареса принца, защото исках да си измисля приказка? Дали много силно привличах мисли за нова любов, тъй като разочарованието с бащата на детето ми ме бе съкрушило и не бе още преминало? Мъжете, които срещах, не ми харесваха. Приятелките ми се бяха поомъжили. Детето ме радваше, но беше малко и безпомощно. Исках да вървя без посока, да мечтая без да мисля за последствията. Сърцето ми копнееше за нежни длани. Затова светлината в очите на принца, /вече го наричах така/ ме развълнува с предвусването на нещо много романтично. Колко невероятно малко ми беше необходимо на мен, романтичката, за да литне сърцето ми.
2006.Той ме погледна, като че ли гледаше през мен и погледът му падна върху ми като синя вода – изведнъж се изля от очите му. В този миг ми се стори толкова красив, че поисках да се затичам, да го заговоря, исках да го докосна, а вместо това стоях и недоумявах, без да зная как да се запозная с него! Той целият блестеше в златна светлина, приличен на римски бог, застанал пред смъртните!
Влязох в студентския стол и съобщих на момичетата, че току –що съм се запознала с Доктора.
- Не се радвай! –каза Анет. Грабна ме за ръка и ме изведе навън – Това е същият мой бивш приятел, Роберт, ходи с много красиви жени, но ги изоставя, защото бързо му омръзват. Трябва да бъдеш много хитра с него, иначе няма да се задържиш дълго време. Много е умен и амбициозен искаше да ме предпази, искаше да ми помогне?
2006. Предупреждаваха ме за него, не слушах, даваха ми съвети, не приемах!
„Хитра?” Как да бъда хитра? Колко сме различни жените. Аз не бях хитра, тя беше такава. Хората винаги преекспонират върху другите. Анет бе дошла в Рибарица заради Доктора. Искаше го отново в живота си. Искаше да му признае, че още го обича. Трябваше да спотаи чувствата си, да събуди ревността му и да го притегли обратно! Нищо не казах! Всяка жена се бори за себе си и своите чувства.
Зачаках вечерта с нетърпение. Какво ли щеше да ми донесе тя в тази омагьосана гора с този красив принц? Мечтането е красиво, по-красиво от реалността.
Дойдоха двамата към седем вечерта, взеха ни с кола и ни заведоха в голямата вила - мен, Анет и още едно момиче. Принцът седна до мен на стола в барчето. Кавалерстваше ми. Другото момче, Ромес, така му казвахме, ни сервираше. Принцът ме поглеждаше от време на време с особен поглед. Ромес пък ме гледаше лошо. Взе ми много години да разбера, че мъжете гледат лошо, когато си „падат” по жени.
- Обърнаха ти малко внимание и ти грееш от щастие, нали?- изсъска Анет.
Мила ми Анет! Ние жените не можем да ги имаме, когато си искаме, нали? Бори се за своето щастие, Анет! Аз ще се боря за моето! Принцът случайно докосваше бедрото ми, без да иска ме бутваше, извиняваше се, усмихваше се. В главата ми нещо ме блъсна - от алкохола, от цигарите, от гласа му. Той реше ми покаже докторския си кабинет, този, който се намираше в същата тази голяма вила. Станах и тръгнах след него по витите стълби към горния етаж. Вилата ми харесваше – беше нова, привлекателна, с дърворезби и големи стъклени врати. Лампионите грееха навсякъде. Кабинетът също беше за завиждане: бял, светъл и чист, но най –ценното в него беше самият лекар. Какви красиви ръце имаше този човек- чисти, бели, с дълги пръсти и нежна кожа. Ръце на пианист, с чувствителни вени, набъбнали под кожата. Гледах го, привличаше ме, не бях се докосвала до мъж повече от година. Говорехме, не помня за какво.
- Докторе, Вие ми харесвате –казах първа.
-Вие също!-отговори Докторът - Принц.
2006. „Знаеш ли, харесва ми! - казах аз на банкера - Кога си заминава твоя приятел за Париж? Кажи му, че мога да го взема при себе си, докато е тук.”
Аз бях богата, имах пари, можех да си пожелая невъзможни за другите неща, можех да правя, каквото си искам. Така че можех да си купувам забавления и дори любов, и не ме притесняваше фактът, че любовта можеше да се разглежда като сделка. В света на парите нещата имат по-различно измерение.
Докторът хвана ръката ми и стисна до болка пръстите ми. Очите му ме поглъщаха и нещо силно преливаше от мен към него. На излизане от кабинета, той ме целуна – силно и грубо. Дръпнах се обидена.
- Докторе, какво Ви става? Какво е това? – защо ми налита веднага?
2006. Алекс се приближи и се запозна. Зададе някакви въпроси, като например откога съм в Америка, с какво се занимавам...Излязохме отвън пред залата. Искахме да си говорим. Мина с колата си един от организаторите на вечерта, спря пред площадката и ми поиска пари, за да спонсорираме коктейла за гостите. Аз смеейки се, му написах чек. Това направило огромно впечатление на Алекс, както разбрах по-късно. В тази вечер решихме да пушим цигари и да пием вино. Не пушех, само part – time, от време на време, но мисълта да правя непозволени неща с красив мъж ме опияняваше. Виното беше евтино и щеше да ме боли глава на следващата сутрин! Банкерът беше се възбудил от мисълта за нашето сваляне и нетърпеливо ни подканяше да скъсим пространството. Алекс се смееше по детски, толкова забавно му се струваше, че една жена в Щатите се опитва да си го поръчва него - „най-търсения” мьж в България, известна ”шпага”, боксьор и лошо момче; желания „французин” в родния му град, и харизматичния „българин” в Париж. За него се говореше се, че имал безброй любовни истории. Алекс се наведе да ме целуне и аз се дръпнах рязко!
- Извинявай, аз мога да те взема у дома, за да правим любов. Показах ти, че съм съгласна, но не ме целувай, не съм влюбена в теб!
- Харесваш ми - каза той. - Хубава си!
- Но това не е повод да си обменяме бактерии! - казах аз ядосано.
Алекс се разсмя, сигурно си помисли, че съм пияна. Стоеше пред мен и не знаеше как да реагира.

1979. Нямаше да си легна с него веднага. Не исках толкова лесно да се предам. Той тъпясваше в малкото село Рибарица и му се играеше, искаше му се да изживее красива авантюра. Искаше ме, искаха ме сетивата му, ръцете му, устата му. Имаше нужда от мен сега, в този миг, без значение какво означава това за мен. Беше ме харесал и желаеше да ме притежава. За тази нощ. Така както искате красивата вещ да е ваша. Виждате , че е единствена по рода си, трябва да я имате. Така ще затолите жаждата си по красивото, неповторимото и единственото за този миг.
Излязохме от кабинета. Върнахме се приостаналите. Не дълго сслед това си тръгнахме. Аз бях ядосана, Анет злобееше.
- Аз ще те изпратя! Остани, искам да ти кажа нещо!-каза Докторът.
- Тръгвам с момичетата. Кажи ми го по пътя!-отбих желанието му.
- Беше интересна вечер. Благодаря ти! Лека нощ!-остави ме пред вратата на моята стая в лагера.Анет дпйде след малко при мен.
- Какво си говорехте? Целуна ли те? Не лягай с него, накарай го да полудее! Иначе ще загубиш!
Ще загубя какво? Аз можех да изгубя себе си или живота си, но той не ми беше куфар, когото да загубя. Той беше тръпка, нова и екзотична.
На следващи ден беше студено и стояхме край огъня. Четох цял ден, писах в дневника си, благодарение на когото сега пиша тази книга.
Вечерта домакънът каза, че целият лагер е поканен в голямата вила, да продължим танците от предната вечер. Беше необикновена нощ. Вървях с цялата група нагоре към вилата, а звездите се смееха закачливо, небето ми намигаше с тайствената си усмивка. Докторът ме посрещна пред вилата, хвана ме за ръка, спънахме се и се затъркаляхме в снега. Падна върху мен, дланите му търсеха моите, очите му целуваха очите ми. Чувствах физическото му превъзходство. Биотокове ли се наричаха тези конвулсии? Моята диаграма на биотоковете съвпадаше с неговата. Влечението беше налице. Уморени и мокри, леко възбудени, ние танцувахме. Винаги съм била висока, но в неговите ръце бях малка, слаба, отдаваща се на тръпката жена, подвластна и покорна на прекрасната усмивка!
Отидохме у тях, в къщата на Доктора, продължихме да пием и танцуваме. Бедрата му се допираха в бедрата ми, ръцете му бяха залепени в дланите ми. Другите си тръгваха, не ги виждахме. Казваха ни „лека нощ”, не чувахме. Последна си тръгна Анет. Погледна ни. Понечих и аз да тръгна. Той ме спря. Застана пред мен, препречи пътя ми и се провикна през рамо:
- Лека нощ!... Иване, събуди ме утре!- погледна ме, наведе се към ухото ми и каза – Остани, нищо няма да правим, искам да си говоря с теб!
Седях сред стаята, с ръце в джобовете на палтото ми, объркана и притеснена. Стоеше срещу мен, наведе се, прегърна ме, мълчеше и ме гледаше. После ме целуна. Веднъж, вдаж, пак, много, много...не помня. Чувствах как се предавам, как се топя, но се дръпнах:
- Докторе, моля те...не искам, не искам...не мога така, трябва ми време, разбери...трябва да ти кажа нещо!
Той стоеше без израз на лицето. Нищо не каза. Не се дръпна, дори не ме чуваше. Не се промени, а продължи да ме целува.
- Остани при мен. Няма да правим нищо! Само ще те целувам.
- Какъв лъжец! –казах му аз – Докторе, нека да те помоля нещо! Не ме лъжи, моля те, никога не ме лъжи! Ако искаш да си с мен!
Държеше ме здраво, притисна ме още по-силно. Дори пуловерът му беше създаден за любов. Съблече ме, бързо, трескаво, като ме целуваше през цялото време. Леглото се превърна в малка червена жарава, в огнено голямо кълбо. Потъвах в блаженство, а той шепнеше:
„ Страшно ми харесваш!”
Красотата на дланите, шепота на устните, поривът на сърцето. Бях забравила колко екрасиво. Болката по миналото ми изчезна.
2006. Банкерът го хвана под ръка и го отведе у тях. Тръгнах си след тях, бях пила вино и карах по пътя много внимателно. Сутрината се събудих потна и сгорещена, с усещане за целувка върху устните си. Станах от леглото, мислейки си, че нямаше нужда да се престаравам толкова много с този журналист, френски бактерии не ми бяха нужни. Излязох от спалнята си, медитирах, тренирах малко и започнах деня си. Реших да не мисля за „французина”. Уреждах си срещи по телефона - очакваха ме за една инспекция на стара сграда в много далечен квартал! По обяд телефонът ми звънна. Беше новият ми познат.
- Здравей! Обажда се Александър Ганчев! Аз съм в хотел „Радисън” в Даун Таун и още не съм чел своето изказване, искаш ли да дойдеш, за да го чуеш?
Аз помълчах малко, не знаех какво точно да кажа:
- Не знам дали ще мога, заета съм, имам работи да върша...!
- Ако можеш...ела!
Нещо ме дърпаше - беше онова, което нямаше как да си го обясня. И макар тръпката от предната вечер да бе преминала и снощното силно желание за сборичкване в леглото да беше утихнало, аз станах и отидох! Видях го, беше в конферентната зала. Предложи ми да седна на стола до него, но аз не пожелах. Усещах, че с мен ставаше нещо, което не можех да контролирам в този момент и затова се дръпнах рязко от него и седнах до един мой познат, който беше български професор. След две изказвания му дадоха думата, той излезе на трибуната и зачете. И нещо стана изведнъж. Виждах устата му, виждах ръцете му, гледах в сините му очи, а не чувах гласа му. Почти нищо не разбирах от това, което говореше и само една-единствена мисъл ме пронизваше - ако и в леглото е толкова импулсивен, ако и там е толкова привлекателен и напорист? Ако така прави любов, както говори? Тогава си струваше да се опита! Нали?
Когато свърши речта си, той слезе от трибуната и любимите му фенки веднага се разкудкудякаха около него. Той се усмихваше победоносно с онази приказна усмивка на Вансан Касел, на която знаем, че и Моника Белучи не можа да удържи. Е, а защо пък аз да съм по-силна от нея?
- Познавате ли града? Искате ли да Ви го покажа? - попитах го с онази женска лукавост, с която ние жените умеем да боравим.
Показвах му града. Говорехме. После го поканих го у дома, исках да се преоблека за вечерта. Пихме по едно питие. Наблюдавах го втренчено, питах се откъде го познавам, кога сме били заедно и къде... Нещо смътно се прокрадваше в главата ми, като че ли от снощното вино и плах, много далечен спомен се мъчеше да се сдобие с форма. Взе ръката ми, задържах я под устните си, гледах го.
- Най-великият. Ти си най-великият любовник на света, нали? -промълвих.
- Не, не е така... – отговори ми той.
- А също и най-големият лъжец!- избухнах аз в смях.
Станах и отидох да се къпя.
- Да дойда с теб?-попита ме.
- Къпем се поотделно!
Подобни предизвикателства му действали като като две супени лъжици афродизиак, ми каза по-късно.
„Една жена като започне да ми говори така и веднага ми иде да я тръшна в леглото....”.
- Харесваш ми! Искам те! Имаш тяло на богиня, а задникът ти е цяла поема.
- Така казваш на всички жени, нали?
Започнах да се смея :
- Нищо не разбираш от жени – казах му.
Прехвана ме през кръста. Бавно свали единия ръкав на блузата ми. Започна да ме целува от китката към рамото с целувките на познавач. Признах му полугласно, че не мога така бързо да премина към интимност, че искам време. Но това въобще не го впечатли. Продължи стремглаво към гърдите ми, зарови устни в цепката помежду им. Спрях го с две ръце.
- Добре, съгласна съм, но ме пусни. Не съм се целувала от години. Възбуждаш ме! Престани! Стига...казвам ти! Спри...
Оставих го в хола, отидох в спалнята, съблякох се и влязох във ваната, а той дойде и най-нахално дръпна завесата. Извиках по него, напръсках го с вода и го изгоних! Той влезе отново във ваната, а после с мене в леглото. Аз не се съпротивлявах. Къде беше ходил досега? Защо не бе дошъл по-рано в живота ми? Къде се беше крил?
Чувствах като че ли бяхме правили любов с него през всичките отминали години! Дръпна ме рязко към себе си, сграбчи ме, наведе се, после влезе мощно и веднага се почувствах подвластна на неговата зависимост и започнах да правя всичко, за да му угодя, за да мога да се слея с него и да успея да танцувам в неговия странен ритъм!
„Направена си за мен!”- отрони се от него.
1979. На сутрината ме изпрати до лагера. Нямаше звезди, бяха се скрили от срам. Далече лаеха кучета. Реката бучеше, по пътя се движеха единични сенки на подранили селяни. Остави ме пред входа на лагера и се уговорихме да се видим пак вечерта. Не влязох в стаята. Седнах на пейката пред вратата. Елата сведе клони. Небето се бе изцъклило от болка. Лагерът тънеше в тишина. Топлината грееше през пуловера ми. Беше ми толкова топло и радостно.Колко много пъти се връщах към този миг там ан пейката.
След обяд на вратата на стаята ми чукна Ромес. Покани ме на разходка с колата си до Тетевен. Беше настойчив, изискваше внимание за внимание, жертва за жертва. Греех ръцете си на печката. Защо ме дразнеше този човек? Разбрах защо ме беше гледал така. Разбирах го, но не можех да му помогна. Аз дори не го харесвах. Облякох си палтото и дръпнах ниско над очите си периферията на шапката. Вън валеше чуден пухкав сняг. Елите кротко следяха развоя на събитията. Те се кикотеха хитро в снежните си бели деколтета. Седнах в колата. Говорехме за Анет. Ромес ми каза, че тя искала според тях да накара Доктора да се върне при нея. Какво ме интересуваше това. Да прави каквото иска.
Потеглихме сред вековната гора, пътят беше замрежен от снежинки. Най –малкото движение на въздуха посипваше сняг от клоните, което караше дърветата измъчено да стенат, а висулките по клоните им скърцаха със зъби.
Тетевен изскочи в пелената от снежинки. Едно малко дете стоеше на тротоара и така заприлича на сина ми, че ми идеше да ревна. Ромес ме разведе по всички магазини, показа ми всички кафенета и ресторанти, дори механата в центъраи ме запозна със своите приятели.
След години разбрах, че мъжът истински харесва една жена, когато се фука с нея.
Седнахме в кафето да пием горещ чай.
- Свали си шапката. Без шапка си по-красива. Роберт каза ли ти, че имаш красиви очи? Те всъщност са само големи. Защо беше гримирана снощи? Така, бе з грим си по-интересна, не знаеш ли? Ръцете ти са с дълги пръсти, имаш нежни длани, но са много големи за жена.
Гледах го и се чудех защо беше толкова груб. След много години разбрах защо мъжете се държаха така с мен. Красивите жени винаги са били прицел на жестокост от страна на мъжете. Красавиците нямат самочувствие, дори винаги техните любовни връзки за много трудни. Причината е че мъжете се боят от тях, а и самите мъже също нямат самочувствие до тях. Мъжете най – комплексарски си мислят, че красивите жени имат много любовници, имат опашки от „чакащи”мъже и за да свалят една такава жена и да се преборят с въображаемата „конкуренция” те трябва да са груби с нея, да я подчинят, да сломят силата й. Те дори не можеха да допуснат, че най - красивите жени бяха най – комплексираните.
Пет години по-късно в София имах приятелка, търговец в една елитна компания, беше дебела, без бюст, с лоша мазна коса и пъпчива. Вечно я съжалявах, харесвах я, защото беше умна и амбициозна, но си мислех, че няма да може да си намери гадже. Нищо подобно! Работеше с петима други търговци в офиса си. Беше любовница и на петимата, заедно ходеха да пият, заедно ходеха на ски, и никой не подозираше за сексуалната й връзка с останалите колеги.
- Ти си будна жена, харесва ми, че си общителна –каза Ромес- Роберт е красив мъж и всички жени го желаят. Той винаги е печелил. Аз съм различен. Ти ми харесваш. Много ми харесваш. Ти си умна, избери сама с кого искаш да бъдеш!
„Будна жена”! Какъв речник! Ромес ме дразнеше. За какво печелене говореше, да не би да се бяха хванали на бас? Личеше, че е градско дете, добре гледано, добре облечено. Но приличаше на лакей с мазната си усмивка и ласкавите си фалшиви думи. Роберт ми беше по- интересен. Знаех, че беше очарователен, че не внимаваше в думите или действията си, че беше женкар, но Ромес пък обратно, беше хитра лисица, злобна и коварна. На връщане от Тетевен, не ме спря в лагера и въпреки протестите ми, все пак не исках да скачам от колата, само това липсваше, ме закара горе във вилата. Купи ми вечеря и седеше до мен. Не ядях, мълчах и си мислех за Доктора, който можеше да ми се обади и през деня, нали? Напрежението ми се беше усилило. Желанието да бъда с него беше още по-голямо! Ромес разбираше, че всичките му усилия бяха напразни. Седях на столчето и наблюдавах как Ромес щрапаше между бара и кухнята, клатейки главата си по един и същи начин, посрещайки и изпращайки всеки клиент с евтин реверанс. Докторът не идваше, къде беше? Търсеше ли ме в лагера? Не можех да хукна навън, нали? Какво толкова се беше случило? Нищо!
Не издържах повече. Станах от столчето и излязох навън. Исках да изляза на въздух. В коридодра се сблъсках с него. Изведнъж се отпуснах, засиях от щастие, грейнах в усмивка. Беше по-красив от снощи. Аз се топях и всичко ме издаваше. Протегнах му ръце, той ме докосна набързо с устни и ме поведе надолу по коридора.
- Чакай, палтото ми, при Ромес е!-сепнах се...
Влязохме при Ромес, грабнахме палтото, благодарих за компанията, видях погледа на Ромес, беше тъжен:” Знаеш ли къде отиваш?”-казваше той. Знаех, но не бих послушала и родната си майка. Исках да летя, да прелетя над миналото, да тръгна с този непознат и близък човек нейде където още ни нямаше. Исках да му изпея най – хубавата песен, да му разкажа най-красивата история, да го очаровам, да го целувам, да тичам с него и да ме държи за ръка. Упивах се от мириса на тялото му, на току - що измитите коси. Тичахме надолу по пътеката. Елите грозно се кискаха, небето се беше скрило. Но аз не им обръщах внимание, вървях с широки крачки, пъхнала ръка в лакетя на моя принц. Стихнахме до къщата му, камината бе запалена, леглото ни чакаше. Нямахме време да се съблечем, надърпахме набързо дрехите си, полуоблечени, полусъблечени се хвърлихме в кревата, ласките ни бяха задъхани и бързащи. После успокоена, сгушена на рамото му, му разказвах за себе си, питах го за мечтите му, за целите, за плановете му. Свиреше на пиано, интересуваше се от изобразително изкуство. Владееше езици, беше решителен и умен.
2006. Отведох го с колата си на партито. Бях известна бизнес дама и не можех да се появя в обществото с неизвестен журналист, затова се разделихме на входа на залата. Вътре имаше познати. Мислех си за преживяното преди час. Беше красиво, чувствах дъха му в ухото си и твърдите му устни върху лицето си!
След размяната на приветствия и коктейли с разни личности, реших да отида до бара. По пътя ме спря пак същият този професор, покани ме да седна до него, от другата му страна седеше известен български художник.
- Г-жо, как би могъл един мъж да кандидатства за ръката Ви? Аз отдавна Ви харесвам” – каза ми художникът.
Изявлението му не ме учуди, мъжете винаги са ме харесвали, но ...досега го било страх да се запознае с мен, а тази вечер... не го ли беше вече страх? Дали той с животинския си инстинкт усещаше, че се беше появила конкуренция и затова се бе разбързал, дали лицето ми издаваше доволство на любена и щастлива жена?
-Много просто - казах му аз заучената си фраза- след като прегледам банковата му сметка и я одобря, то тогава този мъж получава възможност да отправи офертата си към мен!
Наоколо избухнаха в бурен смях. Когато си богат, всичко, което казваш, е толкова интересно и смешно, дори се цитира като в Библията!
Край масата ни мина Александър Ганчев. Професорът го зърна и го извика, за да ме представи. Изтръпнах цялата. Само допреди малко бяхме „танцували” в кревата ми. Ако се издадяхме! Каква наивност! Този мъж, естествено, че нямаше да се издаде, да не би да му беше за първи път!
„Мадам” - той се наведе през облегалката на креслото и ми целуна ръка. Възбудата от нашето съзаклятничество беше страхотно усещане. Имах желание да изляза на трибуната и да кажа, че най-великото щастие е да правиш любов! Че нищо не е толкова красиво и силно, както това страхотно притегляне между мъжа и жената в името на любовта, изразено чрез неистовия танц от сливането на телата им.