автор: mi_me_to

Не адресирах последната агония.
Той може би стой на прозореца,
разплита небето на нишки,
По – най късата
до утре,


ще ме стигне.
Тогава...
Ще заплетем,
в едно небе толкова бадемово топло
чертите,
който пазихме в очите си.

Не адресирах последното писмо.
Той може би, сам е гълъб.
С крила простреляни от вятър.
Днес ще падне, утре ще се върне,
защото го лекувам в съня си и плача...

Не адресирах никакви цветя.
Любовта не умира, любовта не умира,
може би...
Сега ела, просто ела.
Нямам довод, до утре, за лъжа.
И май - като за последно ме боли.