автор: iskraveselinova

Самодивата живееше в дълбоките дебри на вековната гора. И самата тя беше вековна. Не знаеше кога точно се е появила на света, но помнеше толкова много…
Самодивите не се раждат от жива майчина утроба, не се откъсват с мъчителна кървава болка от майчиния корем, не са се хранили девет месеца от майчината кръв и не засукват топло майчино мляко. Самодивите се раждат по потайна доба, на някоя тъмна горска поляна, рано напролет, когато земята се събужда или късно наесен, когато жалните стонове на птиците още се долавят в небето. Валят ледени звезди, студено е, тихо е, мирише на боров вятър и на пръст, клоните на дърветата скърцат като стара люлка, блатата се цъклят под суровата светлина на месечината, всичко се спотайва и мълчи. В това мъртвило от мастилената тъмнина се отронва зелена светлина и не е светулка това, нито паднала звезда, нито блуждаещ блатен огън, от тези, дето мамят пътника да се отбие от пътеката и зеленясалата вода лакомо го всмуква, не. Никой не знае какво е това, но свети то зловещо и гладно като вълче око, така свети окото на единака в зимните нощи. И уж свети, а талазите на мрака се диплят вътре в него. Пада на земята това зелено око и се втренчва мъртвешки в небето. После полека- лека почва да наедрява, да се окръгля, да бълбука, да кипи, да се вихри и да добива плътност и живот. Сякаш невидим ваятел разтегля и меси меката глина и под дългите му чевръсти пръсти се оформя пищно женско тяло. О, Господи, каква хубост е това и дали е тя от Бога? От Бога ли са тънкото кръстче, облият мек ханш, сладостната извивка на бедрата, изящните глезени, щедрите гърди- големи бели куполи, щръкнали безсрамно нагоре, а зърната им налети със сок, розови и едри като сливи… А лицето е толкова нежно и чисто, че да те хване страх- нечестива е тази красота; и ангелите са красиви, но нямат тази порочна извивка на пухкавите устни, нито хищно потрепващите остри ноздри, нито дълбоката мрачина на погледа с котешки зеници и жълти точици в зеленото…
Като се роди самодива, тя лежи неподвижно дълго време и гледа все нагоре към свода и звездите. Русите й коси се стелят по черната земя и се движат леко, като вълни. И такова русо няма никъде- не е пшеничено, не е и медно, ами е като бяло злато. Какво ли си мисли самодивата, докато обхожда с поглед небесата? Взира се тя дълбоко във вселенските недра, в страховитата безумна бездна и вижда всичко, което е било и всичко, което ще бъде. Защото времето не е като река, да тече само в една посока, това е човешката тесногръда заблуда. Времето е куха сфера, в която можеш да влезеш и да се търкулнеш насам- натам, нагоре и надолу, напред и назад и настрани и да го обходиш отвсякъде. И можеш да видиш как майка ти хапе дланта си, докато ти раздираш същността й и напираш да излезеш навън, а после можеш да видиш как младият ти дядо търкаля младата ти баба в сламата, а по- сетне можеш да видиш себе си- оплетен в паяжината на бръчките, с изострен нос, легнал за последно, а край теб плачат синовете ти и снахите ти плюнчат очи. Можеш уж, ама не виждаш нищо, ти само си го ПРЕДСТАВЯШ, а самодивата наистина го вижда и го знае. И знае най- съкровените думи, които баща ти е шушнал в ухото на майка ти, докато е наливал семето си в нея; и думите, които ти си шушнал на любимата си и още й ги шушнеш нощем, докато лежиш буден до тази, която не обичаш…Самодивата вижда и знае всичко, но то не й е нужно. Тя живее друг живот- живота на неживите.Тя е като камъка в градината ти- топли се на слънцето, лющи се от дъжда, попуква се от ветровете и пак е там и вижда, но не прави нищо. Камъкът съзерцава. И самодивата съзерцава.
Когато се съмне след нейното идване на света, тя става, облича ризата си и потъва в гората. Ризата идва заедно със самодивата. Бяла е, тънка, прозирна и мирише на хубаво.Когато се скрие самодивата в дебрите, всичко си тръгва постарому. Тежко топуркат елени и зоват тръбно за битка, сплитат могъщи рога, блъскат се и падат окървавени и разпенени, а женските веднага отиват при победителя и приемат семето му, защото е по- силно и ще даде по- добро потомство. А лисиците клявкат край победения и се зъбят една на друга. В небето се извиват орли и гледат надолу като богове от чертозите си. Там, където е лежала самодивата, остават да трепкат белозлатни нишки и слънцето си играе с тях.

Самодивата живееше спокойно и съзерцаваше света. Много неща се случваха около нея, около страшната и дива гора, която тя обитаваше. Буйни червенокоси тракийци обяздваха жребци, воюваха и благославяха божествения огън на виното. Русокоси славянки се омешваха с мургави прабългари и раждаха новите българи- нито риба, нито рак, вечно лутащи се, мрачни и недоволни. Империи растяха, набираха могъщество, а после рухваха с тежък тътен, който отекваше далеч напред във вековете. Битките оставаха назад, далеч назад, хората поумняваха и се мъчеха да станат по-човечни и по-добри, но това не им се удаваше, защото добротата не е качество, присъщо на човека, докато злобата е. Самодивата не обичаше хората, но не ги и мразеше. Те бяха слаби, презрени същества, подвластни на низки страсти и алчни копнежи. Бяха по- скоро лоши, повече завистливи и много обичаха властта. Защото, който има власт, може да се гаври с другите. А самодивата знаеше, че хората обичат да се гаврят и най- много се гаврят тези, които твърдят, че обичат. Хората не знаеха какво е любов. Самодивата знаеше. Тя виждаше Божествената любов във всяко живо и неживо нещо, в простичкото съвършенство на цветето и в хищната сила на вълка, в ароматния кехлибар на дървесната смола и в тежкия дъх на блатната тиня. И се чудеше, че хората не виждат тази любов и не я носят в сърцата си, а все говорят за нея и в нея се кълнат.
В едно ранно лятно утро самодивата седеше на един объл камък на речния бряг. Подухваше ласкав ветрец, още беше много хладно и водата лъхаше студ. Тревата беше тежка от нощната роса. По тая тъмнозелена трева струеше косата на самодивата и се разливаше по нозете й. Самодивата се решеше и ловеше с гребена си ранните слънчеви лъчи. Те тичаха по нея, блестяха, преливаха се и светеха като ореол около хубавата й глава. На отсрещния бряг стоеше като вкаменен един мъж и я гледаше. Сърцето му биеше в гърлото, устата му беше зинала, очите му бяха ококорени. Не знаеше дали сънува или наяве вижда тази неземна жена. Самодивата отдавна беше видяла мъжа, но се преструваше, че не го забелязва. Тя стана бавно и царствено и голото й тяло блесна под прозирната риза. Мъжът ахна. Самодивата го погледна право в очите и той тръгна омагьосан към нея, прецапа реката в плиткото и застана насреща й. Самодивата протегна ръка и го докосна по устните, после по ризата, там, където сърцето му се блъскаше като обезумяло. После го целуна. Упойващо сладък дъх на горски билки и летен дъжд погали устните на мъжа. Той попи тази ароматна мекота, а самодивата изучаващо галеше с език изпръхналите му твърди устни и усещаше, че това й харесва. Тогава тя смъкна ризата си и го заслепи със зашеметяващата си голота. Когато мъжът потъна в нея, и двамата извикаха. Той се гмуркаше в млечната й плът, в меките й извивки, а тя го оплиташе с нежните си ръце и нозе, вкопчваше го, придърпваше го и той потъваше в самозабрава. Любеха се и спяха, спяха и се любеха, докато нощта ги зави и щурците кротко засвириха в тревата. Наоколо валяха едри светулки, реката пееше с кристален глас, мъжът прегръщаше самодивата и й шепнеше:”Обичам те! Обичам те!” И плачеше от любов, от толкова заключени чувства, които сега избиваха на повърхността и го задавяха със силата си. Самодивата също го обичаше, но не каза нищо. Защото знаеше колко жалка и слаба, колко безволева и нетрайна е човешката любов. А тя го обичаше с Божествената любов, която е вечна и непобедима, и единствена…
Призори мъжът посегна да я целуне за последно.
-Утре ще дойда за теб.
Самодивата не отговори нищо. Когато устните им се сляха, тя го захапа жестоко и в същото време притисна слепоочията му с ръце. Той се разтрепери в панически ужас, опита да се откопчи, но се усети замаян, слаб и безпомощен, упоен като от дълбок сън и се отпусна ,потъна, увисна в ръцете й. Тя безпощадно го изпи. Накрая го положи на земята- бял като сняг, напълно обезкръвен и се вгледа в изстиващите му очи. Целуна ги и ги захлупи с длан. После приседна в тревата до него и го покри с косата си. Самодивата сложи главата му в скута си, започна да я милва несъзнателно и си мислеше, че така е най-добре. Защото в дългите нощи, докато обхождаше сферата на времето, тя видя мъжа и тяхната любов. И видя, че той няма да се върне за нея, защото е прекалено слаб, прекалено страхлив и прекалено самовлюбен. Щеше да се върне при жена си и при няколкото други жени, с които понякога споделяше плътската си нужда. А при нея нямаше да се върне никога,защото се боеше от любовта, защото съзнаваше, че не може да я изпита и затова е тъй самотен и се лута, и я търси в чужди постели, в чужди думи, в чужди лъжи. И лъжата беше станала част от него, негова сянка, мръсна диря, която оставаше след него, като хлъзгава слуз след охлюв. Самодивата видя и своята самота, своето терзание, видя се как го чака на брега всеки ден в продължение на много години, докато той дебелее и остарява някъде надалеч и само нощем, в най- тежкия си сън, се осмелява да я види и докосне. Така самодивата позна другото лице на любовта- ревността, и разбра колко страшно боли от нея.
Слънцето се показа и я позлати. Тя стана, облече ризата си и си отиде завинаги, а мъжът се вкочаняваше на брега и разни дребни твари се заеха с гнусната си работа- да се хранят от мъртвата му плът. Защото какво беше в крайна сметка този нещастен, жалък човечец, ако не храна за червеите? За друго той просто нямаше достатъчно душа.