автор: casper

Годините се изнизват като пясък през пръсти. Е, държа сигурно още в шепата ми и се опитвам да го пускам бавно, ама те, години, търкалят се, както винаги със същото темпо, откакто съм се родила. Нуморимо време.
Като дете слушах хората да приказват, че с настъпването на 2000 г. ще дойде и краят на света. Тогава си мислех, че ще бъда толкова голяма и стара, ще съм се наживяла и какво от това, че на Светът ще му дойде края. Но ето ме сега в първите дни на 2010 г. жива и здрава, радвайки се на Живота и толкова много щастлива. И не толкова стара.

И какво ли ме прави щастлива ? Всеки си има различни претенции и искания към щастието. По различен начин го приема и иска. То и затова е особена категория и строго индивидуална. Какви са моите обяснения за него ... Със сигурност доста простички, но достатъчни да ме карат да остана в равновение със себе си и да се радвам на всеки ден, не винаги само слънчев, но изпълнен със здрави и добри действия, нищо че се понякога протичат и през облаци.

Пораснаха децата. Момиче и момче. Ама разлика освен в пола не виждам. Все са деца с грейнали очи и усмихнати сърца. Добри деца излязоха. Вървят по своя път и аз им се радвам. А заедно с тях пораснах и аз.

Имахме семейство, което имаше хубаво начало. Реших да запазя хубавото, като не му дадох възможност за лош край и измислих един край, който да се отрази добре на всички. Не е лесна работа да направиш от какъвто и да е Край ... хубаво продължение, но когато човек има желание за добро що пък да не опита, да се пробва. И мисля, че успях, защото не само гледам, но и усещам, че всички участници в това мероприятие се чустват добре, какво от това, че не се водим по документи семейство – има ни, дори и повече дружни от ония т.нар. семейства под закрилата на Закона. Добър избор, съпътстван с добро поведение.

Имам живи и здрави родители, макар и вече толкова възрастни ... над 80. Е, нищо, че мама лежи в кревата и само с чужда помощ може да се „обслужва”, но нали за това сме ние близките – помагаме с много грижа, но и с много любов. И без да осъзвнаваме взаимно си даваме сили. Най-хубавото е, че макар и лежаща, мозъкът и не е спрял да работи и не се нуждаее от помощ, която никой не би бил способен и да й даде. Но както за децата, така и за родителите няма възрасти. Децата си остават вечно деца за родителите, ако могат да са заедно и в преклонна възраст. И родителите си остават „мама и татко” за вечни времена, и никой не може да ги замести, дори и след като отидат на небето и огряват от там нашия път тук на Земята. Нека още са до мен, нека се да се радваме взаимно.

Имам работа. Или тя ме има. Харесвам я. Нищо, че сега е в криза и я тресе реформа, и хората там са объркани. Ще мине, ще се оправят нещата. Ще дойдат и по-добри времена. Хубаво е да вярваш в това, което правиш и да обичаш заниманията си. Още по-хубаво е да имаш и хоби. Да си почиваш от работата, когато се поумориш от нея. Трябва да има разнообразие.

Най-голямото богатство за мен са хората. Ако може да направиш част от тях добри приятели, си не само богат, а и много щастлив. Хората са различни. Различни са и нашите интереси. Само много малка част могат да ги припокрият почти изцяло. Това са най-добрите и истински приятели. Те не само взаимодействат с нас, но и са готови винаги да ни помогнат в трудни моменти без да си ги викал. Добрите приятели те държат за лакътя, а докосват сърцето ти. Усещат ни, защото са близко до нас ... обичат ни и не искат да страдаме. Имам такива приятели, безценни са и много ги пазя.

Като всеки човек на земята, търся и копнея за една особена топлина. Тази, без която ние хората не можем. Копнежът и надеждата ни крепят по пътя, когато се лутаме насам натам, за да се докоснем до нея. Тя не ни изгаря, тя ни топли, защото е като нашата, тази, която ни поддържа да сме живи. Ами като се замисля аз и това имам. Намерих я. Точно в момента, когато пуснах нещата и си казах, че няма да я търся и да скитам като несретница по Земята. Трудно ми беше, но знаех и бях убедена, че ще я намеря. Пътят бе дълъг, много дълъг ... почти лъкатушещ през целия ми досегашен живот. Не, че не е имало и преди през годините, но сега тя е толкова силна, овладяна и разбираема за мен, караща ме да се чуствам истински щастлива. Ще я пазя като зеницата на окото ми още дълги години и в следващото УТРЕ, защото в тази топлина има още един човек - Моят Човек, с който я акумулираме.

Хубаво е да пръскаш щастие около себе си и да правиш другите също щастливи. Ами това се случва ... и то, толкова години след така прогнозирания в определени периоди край на света, който не може така да свърши.

И след всичко това как да не съм щастлив човек ?