автор: monetka

- Какъв е смисълът на живота?
 Още докато изричах думите знаех, че няма да ми отговори. Никой не знае какъв е смисъла на живота – дори той. Напълно наясно съм с това. Но той ме предизвика със своето арогантно поведение стил „ Аз знам всичко. Аз съм над всички човешки неща.” И затова сега седях и го гледах с присвити предизвикателни очи как ще се измъкне от ситуацията.
- Нали знаеш, че дори да знам отговора, няма да ти кажа. – лека усмивка се
плъзна по устните му, а в очите му видях познатите игриви пламъчета. – Би било прекалено лесно.
- Напълно съм съгласна, но и ти не знаеш отговора. Признай си.
- Ако да си мислиш така те прави щастлива ...
- О, я не ми се измъквай! – това му поведение наистина ме дразнеше. – OK, представи си,че сега сме на един висок мост и аз се каня да скоча, защото не виждам смилъл да живея - какво ще ми кажеш?
Той ме изгледа мрачно.
- Ти няма да скочиш. Ти имаш отговорност към Света.
- Хм, ами ако вече съм се изморила от света, от живота? Той може да бъде много жесток, нали знаеш, изпълнен е с болка и разочарование, и страх...
- Знам по-добре отколкото си мислиш, но не забравяй, че има и хубави неща – щастието, радостта, удоволствието, любовта...
- И болката, когато тя си отиде!
- Не е задължително...
- Влюбвал ли си се някога, Мелкарт? – попитах скептично аз.
Вече го познавах добре и знаех, че неговото съществуване е основано на хедонизма - живот, подчинен на удоволствията от всякакъв род и вид. Романтичната любов от моите представи липсваше или поне беше под много по-различна форма.
Той мълчеше. Погледът му блуждаеше някъде в пространството зад мен. Явно се връщаше мислено назад в спомените си, далеч във времето... години... десетилетия... векове, може би...
- Да, влюбвал съм се.
Аз присвих леко очи.
- Венеция, 17 век. Харесвах да ходя там по време на карнавала. Както знаеш, това са онези дни, когато човек може да се почувства свободен, да забрави за приличието и нормите, да поживее без свян и задръжки зад маската, която му позволява да пие и да целува на воля. Атмосферата е пленителна: светлините, танците, фойерверките, страстта...
"Страстта" - защо ли не съм изненадана?!"
Сякаш прочел мислите ми, той се усмихна. Изведнъж се сепнах.
- Моля те, само не ми казвай, че ти си бил Джакомо Казанова!
Той се засмя.
- Не - пламъчетата в очите му пак се появиха, - но аз съм по-добър любовник от него.
Аз изпъшках, но мислено си отдъхнах. Идеята Мелкарт да е Казанова някак не ми допадаше. Хийт Леджър се справяше много по-добре с ролята.
След малко той продължи:
- Там я срещнах за пръв път. Беше в костюм на Догареса - легендарна аристократка... но това не е толкова важно.
Тя бе по-различна от останалите венецианки. Името й бе Витория, дъщерята на един от най-известните майстори стъклари от остров Мурано. Беше по-прекрасна от Зората, по-чувствена от Венера, по-изящна от музите на Аполон...
Аз са ухилих. Знаех, че ако всички гореспоменати особи чуеха тези думи с удоволствие биха сформирали антивитория коалиция и биха обявили свещена война на Мелкарт през следващите поне 100 години. Особено музите...
-Влюбих се в нея от пръв поглед. Отначало мислех, че е просто обикновено привличане, но постепенно осъзнах, че има нещо по-силно.
Тя бе различна. Беше силна и борбена, бунтарка. Бореше се за правата си в един все още мъжки свят. И заклета идеалистка - искаше да промени света...
- Нима си й помогнал? - скептично попитах аз. Макар и свръхнахакан Мелкарт играеше по правилата.
- Подкрепях я в тази й страст, но знаех, че усилията й са напразни - светът още не беше готов да приеме жената за равна на мъжа.
Нейният плам ми направи впечатление и аз се установих във Венеция за известно време. Обявих се за представител на управлението в Рим и станах консултант на дожа. Настаних се в къщата срещу тази на Витория. Беше ми любопитно. Исках да я опозная по-добре.
Тя естествено беше мигновено привлечена от мен - той се усмихна дяволито.
Започнахме да се срещаме. Тя бе наистина невероятна. Беше превърнала тавана на бащината си къща в нещо като библиотека-лаборатория. Изживяваше се като Леонардо да Винчи - той се усмихна при спомена. - Изучаваше тайно от всички история, религия и изкуства, като целта й беше да намери доказателства за равенството между мъжа и жената. Аз с моите връзи в управлението на града-република й помагах тайно. Исках да съм край нея. Вярата и оптимизмът, желанието и всеотдайността й бяха заразителни. Постепено се влюбих в нея, както и тя в мен...
Гледах го внимателно в очите.
- Знаех, че не мога да бъда вечно с нея. Знаех, че това е против правилата. Но любовта ни прави глупци. Един ден й разказах всичко. Тя беше изплашена...
Знаех за какво говори. Аз самата трябваше да се оправям десетки пъти с такива ситуации.
- ... но след това се окопити. Както казах - силна жена. А и ме обичаше. Дори да й бях казал, че съм някакъв зъл дух, чудовище, тя пак нямаше да избяга.
Той замълча.
- Какво се случи по-нататък?
Мелкарт се взря в очите ми за секунда и след това се усмихна тъжно.
- Годеникът й се завърна.
- Годеникът й?!
- Да, тя беше сгодена. Бил начинаещ художник. Учил известно време във Флоренция и сега се завръщаше във Венеция, за да се оженят. Аз знаех, естествено, че е сгодена, но това никога не е било пречка за мен - той сви рамене, - Неведнъж съм се забърквал с омъжени жени.
" Да, и неведнъж мъжете им са изпразвали пушките си след теб, след като си се изнизвал през задната врата."
- Но тя го обичаше.
- Обичала го е? Но нали каза, че била влюбена в теб?
- Така е, но обичаше и него. Много силно при това...
Намръщих се леко. Нещо в погледа му не ми харесваше.
- Нима е избрала него пред теб?
Той само се усмихна тъжно.
- Но... как... - това със сигурост не беше нещото, което очаквах. Жена, при това смъртна жена да устои на чара му, да се откаже от него и да избере друг. Наистина невероятно. Бих я поздравила, ако на виждах колко много го боли. Той наистина е бил влюбен... Мелкарт... влюбен...
- Тя избра него и смъртта - след малко каза той. - Аз й предложих безсмъртие, вечен живот, но тя отказа. Обичала го. Един човешки живот бил за нея цяла вечност, ако е с него. Каза, че това й е достатъчно - просто той да я обича. А той я обичаше. Каза също, че обича и мен и винаги ще ме обича, но това - да сме заедно - е против естествените закони. Законите на Вселената.
Аз стиснах зъби, а очите ми просветнаха гневно. Законите на Вселената ми бяха дошли до гуша. Особено като правеха нечия любов невъзможна. Както сега.
-Аз знаех, естествено, че е права и че трябва да я оставя. Че е правилното нещо...
- Но влюбените невинаги правят правилното нещо - прошепнах аз.
Той кимна.
- Опита ли да отмъстиш? - попитах още по-тихо.
- Не отричам, че ми се искаше. Гневът, болката... - нещо проблясна в очите му.
Свих се. Знаех много добре на какво е способен...
- Не, не им причиних зло. Та как бих могъл - обичах я. Той също я обичаше, а тя обичаше него. Не бих я наранил - Мелкарт издиша бавно. - Разумът надделя над чувствата. Погрижих се за тях - "и те живяха дълго и щастливо да кря на дните си." - гласът му заглъхна.
Гледах го, а той гледаше някъде в пространството. Болеше ме. Каква ирония - точно Мелкарт да се влюби и съдбата да вземе да му изиграе такава шега. Много, много несправедливо от страна на Фортуна... може би му е имала зъб за нещо. И все пак несправедливо.
Отидох при него, прегърнах го и облегнах глава на рамото му.
- Съжалявам.
Той се усмихна.
- Времето лекува всичко. Все още я обичам, винаги ще я обичам, но болката изчезна постепено. Останаха само приятните спомени.
Погледнах го недоверчиво.
- Сам избираш как да живееш живота си, дали да го прекараш в съжаление за нещо, което си изгубил или за нещо, което не си направил; да умуваш денонощно и да се питаш "Ами ако бях постъпил по друг начин?". Глупаво е да се измъчваш за нещо минало - колкото и да го мислиш, то няма да се промени. Но миналото не бива да бъде забравяно. И в такъв случай - кое е по-добре да запазиш от него - добрите или лошите емоции? Аз избрах да запазя прекрасните мигове, които тя ми дари и да се отърва от болката и разочарованието.
- Казваш го сякаш е нещо лесно. Понякога не е възможно просто да се отървеш от тях - намръщих се аз.
- Определено не е лесно. Но щом аз мога... можеш го и ти.
Въздъхнах. Може би е прав...
Известно време мълчахме, заслушани в шума на нощния град.
- И все пак, не ми каза - какъв е смисълът на живота?
- "Не е толкова важно дали животът има смисъл, а дали ние придаваме смисъл на живота, който живеем..."
- Ооо, я стига! Не ми цитирай Далай Лама!
Той просто ми се ухили.