автор: hristam

Може би не трябваше да храни толкова големи надежди, но нали именно там приятелката й откри онзи забележителен мъж, който след няма и месец я направи своя щастлива съпруга. Беше излизала само с още един преди това, и тя остана с впечатлението, че едва ли не е нужно е само да се появи там, за да я сполети същата радост.
Но ето, този беше петият, а положението си оставаше все така мрачно и безперспективно.
От както стана член на клуба за запознанства се чувстваше по-неуверена
Първият беше обещаващ във всяко едно отношение - любвеобилен и щедър - и на комлименти, и на подаръци. Може би малко възрастен за нея, наистина, но на фона на всичко останало това бе просто една незначителна подробност. Ето защо се почувства наистина идиотски, когато я заряза заради една малка въртиопашка, която спокойно можеше да му бъде дъщеря.
Преглътна тази обида с достойнство, но дълбоко в нея остана една утаена горчивина, която я направи още по-мнителна и предпазлива, отколкото така или иначе си беше. Но необходимостта от близост, нуждата от нежност надделя, и тя все пак се престраши да се довери на кроткия симпатичен преподавател, с когото намериха общ език почти веднага след запознанството си. Нямаше нищо общо с предишния - бе тих, скромен човек, който обичаше домашния уют и спокойствието, и тя се постара да му покаже колко й харесва това. Когато му гостуваше успяваше да приготви истински кулинарни шедьоври, обгрижваше го по всякакъв начин, и много скоро го накара да се почувства зависим от нея. Или поне тя така си мислеше.
Станаха почти неразделни, той й се довери дотам, че й даде ключ от жилището си и заживяха заедно. Не говореше за брак, но си беше ясно, че нещата клонят натам - малко по малко запричливаха на истинско семейство, със всичките му радости и грижи. Вярваше, че женитбата е само въпрос на време.
Но времето промени нещата най-неочаквано и за самата нея. Тихият, кротък мъж все повече се завръщаше към старите си ергенски навици, докато на моменти тя започваше да се чувства забравена. Все по-често се случваше да е изморен след работа, не излизаха почти никъде, а любимите му занимания бяха вестниците и телевизията. Когато все пак успяваше да го придума да излязат, с известна почуда и огорчение си даваше сметка, че почти няма за какво да разговарят. Като че ли съвместното им съжителство вместо да ги сближи, ги беше отчуждило.
Опита всичко, което й хрумна, за да възкреси интереса му към себе си, но много скоро си даде сметка, че за нея тази връзка е напълно изчерпана. А може би просто се беше изморила да търси близост там, където вече нищо не бе останало. И един ден просто събра багажа си и се върна в малкото си самотно жилище. Не очакваше от него да я спре, но когато й се стори, че той си отдъхна, я заболя повече, отколкото предполагаше.
Третият навлезе в живота й така ненадейно, че тя нямаше време да размисли какво всъщност се случва. Превзе я като крепост, и веднъж нахълтал в света й, го промени напълно. Беше невероятно чаровен, доста над средната възраст, но с младежки дух и ведрост. Тази негова жизненост беше страшно заразителна, галантното му отношение я накара да забрави цялата си предпазливост и да се почувства истинска авантюристка. Успяваше да я изненада с малките си симпатични приумици - като например да я събуди, за да пият шампанско и да се целуват под звездите, или да пее под прозореца й посреднощ, за ужас на всичките й съседи. Разбираше, че това го кара да се чувства млад и буен, още повече, че и тя самата се чувстваше по същия начин с него.
Но малко по малко с болка осъзна, че не само това поддържа духа му. Колкото и да си затваряше очите, стана й безпределно ясно, че тя съвсем не е единствената му млада приятелка. Трябваха й няколко изпълнени с терзания дни, за да разбере, че е само поредното попълнение в дългия списък на завоеванията му. Очевидно имаше нужда да доказва сам на себе си колко търсен и желан мъж е, вероятно точно защото вече не беше в първа младост.
Макар че се ужасяваше от скандали, този път избухна като истински вулкан. Нарече го с какви ли не имена, от които най-безобидното беше "нещастен комплексар", което в крайна сметка задълбочи собствени й комплекси.
Работата бе там, че се чувстваше изхабена и ненужна. Когато се гледаше в огледалото виждаше не само всичките си бръчки като под лупа, а и цялото си страдание на застаряваща, изморена, разочарована от живота жена.
Сигурно за това прие поредния мъж в живота си - като един отчаян опит да излезе от дълбоката, мрачна бездна, в която бе полетяла. И докато си мислеше, че само опипва почвата така хлътна по него, че изгуби ума си напълно.
Беше на нейните години, страшно забавен и сладкодумен,и сякаш беше готов да поднесе света в краката й. Но всъщност през цялата им връзка единственото, което й поднесе бе една поизсъхнала роза, която изглеждаше така, сякаш я е откъснал от някоя градина предната вечер. Но за нея, както си беше влюбена и се рееше из райските небеса, това бе невероятно романтичен жест, и не спря да го отрупва с подаръци, един от друг по-луксозни. Той приемаше всичко с типичната за него галантна безгрижност, оставяше у нея усещането, че за него е хиляди пъти по-важен жеста на внимание и обичта й, отколкото някаква си вещ.
Чак когато не се стърпя, и един ден открито му предложи да заживеят заедно, разбра шокиращата истина. Прекрасният й принц се издържаше от връзки с по-заможни дами. Тя просто се оказа една от тях.
Това я поболя - не излезе от апартамента си дни наред, и не спираше да плаче. Искаше само едно - да престане да чувства, да не мисли, да изтрие от съзнанието си преживяното. Само че съзнанието й сякаш съществуваше извън нея, бе като живо същество със собствена воля и желания. И това същество, въпреки всички понесени удари, продължаваше упорито да копнее за близост, за някой, който да е искрен в чувствата си, който да е готов на всичко за нея.
И може би защото твърде много го искаше, или просто защото това бе единственият начин да оцелее разбитото й сърце, стана чудо. Поне за нея случайната среща в парка бе истинско чудо. Мъжът се появи сякаш от нищото, изгони досадното бездомно псе, което май се канеше да я ухапе, и от този момент нататък неусетно се превърна във верният й рицар.
Явно много голяма бе нуждата й от такъв човек, защото го прие безпрекословно и от дъното на душата си още от мига, в който го видя. От притеснителната, мнителна жена не бе останала и следа - тя сама не разбра кое я накара да му се довери до такава степен, но и не искаше да се замисля. Вече не. Важното беше, че с него се чувстваше сигурна и щастлива.
Но в негово отсъствие страховете й се появяваха отново. Понякога й се струваше, че той не е реален, че е твърде идеален, за да е истински. Звънеше му по всяко време само за да чуе гласа му, и не й омръзваше да го уверява в любовта си. Не се решаваше все още да му предложи да живеят заедно, но прекарваше много време в дома му - доставяше й огромно удоволствие да се грижи за него. След работа обикновено го чакаше пред службата му, или пък настояваше той да я взема от офиса й, и почти всяка сутрин отиваха на работа с неговата кола.
Един ден той й намекна, че това не му е съвсем удобно. Пътят му до службата се удължаваше, а в натоварения сутрешен трафик това означаваше закъснения и служебни неприятности. Това накара сърцето й да се свие - бе станала твърде чувствителна и уязвима, дори една подобна съвсем разумна забележка бе в състояние да я разстрои. Той забеляза това.
- Извинявай - каза й мило - Да забравим за този разговор. Утре ще мина да те взема.
- Не, моля те - дискретно избърса просълзените си очи тя - Не желая да ти бъда в тежест. Няма нужда да си правиш труда да идваш.
Той се извини отново и понечи да я прегърне. Гордостта й, а най-вероятно комплексите й обаче се оказаха по-силни от нея, и от дума на дума разговора придоби по-остро звучене. Тя се почувства обидена и наранена, и му го показа.
- Но, скъпа - отчаяно извика той, объркан от неочаквания обрат на разговора - Не виждаш ли, че правя всичко, само и само да ти угодя?! Да можех, бих се превърнал в твоя сянка, за да си напълно щастлива!
- Можеш, стига да го искаш! - изплъзна се от устните й, и тя изскочи от колата заслепена от сълзи и объркани емоции.
На другата сутрин излезе от къщи и по навик се огледа за колата му, но не я видя. Разочарованието се надигна в нея като отровна жлъч и почти я задави, когато внезапно й се стори, че има нещо странно зад гърба си. Беше той, но изглеждаше много особено, сякаш не бе съвсем реален - като призрак, окован в тъмни не материални очертания. Изумена видя, че сякаш се опитва да й каже нещо, но не се чуваше и звук. И тогава разбра - беше се превърнал в нейна сянка.