автор: vesi_lina

Пет дни от Игнажден насам,
ме мъчат болките, дърводелецо.
Дай ми в шепата си малко вода,
накваси ми устните,
да ми стане по-леко.
Болиии, Йосифе,
боли светлината!
И душата ми... и тя ме боли.
В просъница,
виждам кръстта, сълзите си,
Магдалена покаяна да прегръща
нозете му
и
предателя оня - Пилат
и целувката на Юда, как го пари.
И „Осанна” чувам и
„Разпни го”...
Колко тиня навън
(както след оня потоп гигантски).
Какво ще стане с него, Йосифе?
Пак ли,
трябва отново да гради,
да създава,
да ги прави безгрешни,
добри.
Просто да ги извае, да станат хора.
Кой по-напред да събуди,
дърводелецо?
Кой?
Че да бъде после достоен за кръста.
Свят на сделки е вън. Лош свят.
Боже колко е мрачно!
Вярващ , невярващ
рамо до рамо вървят
и
живеят
еднакви животи.
Лъжат, крадат и убиват, Йосифе,
лежат все в грях
и от време на време,
едва, едва се покайват.
Вяра им трябва, казваш?
Та кой Лазар да възкреси,
(хиляди... духовно са болни)
че да повярват в Месията?
Много е кално навън, Йосифе,
Много е кално.
Как да си дадем чедото,
да му целунат звездата...
като трудно излизат на светло.
Като червеи лазят от дупка в дупка
(сякаш там им е мястото)...
и все по-рядко поглеждат небето.
Дай ми капка жива вода,
дано ми стане по-леко
и
дано ме лъжат влъхвите,
(за лошото)

Чух го! Изплака, Марийо!
Благословена да си!
Нищо няма да е напразно.
Струваха си
всичките болки, Дево!
Дай да ти целуна ръката -
дори само един да види небето,
преди да го духне вятъра,
му е подарък - ей този
Витлеемски писък.