автор: ipsidixit

прилично жалка изповед за щастието

Едно време бях доволен,
но не го осъзнавах;
ала сега си нямам представа.

Защо съм унил?
Защо само плача?
Не искам! Не искам,
обаче,
сълзите напират,
капка по капка,
отнасят със себе си
и душата ми.

Едно време бях сам.
Сега съм сред хора -
говоря, говоря,
но нищо не казвам;
изпитвам вълнения
и спомени пазя,
но капка по капка
си заминават.

Единствен остава
ликът ти ефирен
и виждам те, виждам те
ден подир ден.
И плача, ридая;
духът ми сломен
желае те. Иска те.
Виждам те!
Виждам те,
Щастие мило,
обичам те... Мраэя те!
Пазя надеждата.
Пазя и раната.

Едно време -
до мене застана,
душата плени ми,
Щастие сладко!

Не те доближих...
Не го осъзнавах.
Докоснах те ясно,
но нямах представа.