автор: lisiza

Un der Haifish, der hat Tränen
und die laufen vom Gesicht
doch der Haifish lebt im Wasser
so die Tränen sieht man nicht.

Акулата може да плаче. Както се казва в едно немско стихче – „Тъй като акулата живее във водата, сълзите й никой не може да види”...
Ще разкажа приказка от една книжна вечер, от едни весели животни, които си харесали къщички в едно хартиено селце. Селце, в което да живеят и независимо, че били различни, били добри приятели. Откъде да започна. Имало златни рибки, само рибки, рачета, рапанчета, един скат, медузи, октоподи, зъл мелничар и много други... Разказването може да ми отнеме повече от 365 нощи, но... Ще опитам.

Ще започна първо с акулата. Имало едно време една акула. Тя била с малко по-розов оттенък зад лявото хрило, затова се наричала Розовата. Имала и медальон, закачил се при един лов. Но тя не знаела какво е това.
Веднъж се замислила, какво ли има отвъд нейната част на дълбокия океан. Понякога виждала сноп светлина да очертава пясъка и да изтръгва целият му блясък. Виждала и как странното кръгло нещо на врата й проблясвало в същия цвят. Тогава наставало приказно време. Всяка прашинка поемала нагоре своя танц, трепкала, стремяла се към друга прашинка и те заплитали своя венец от слънчеви зайчета, за радост на всички рачета, осмокрачета, рапанчета, раковинки и рибки...
Те също танцували и забравяли за своя най-голям враг акулата. А тя се разнежвала при тази всеобща радост и замирало нейното силно сърце. То забравяло да бие и сякаш животът й се поддържал само от машиналното отмерване на хрилете. Малко въздух, още малко, да се наслади, да не пречи на тези малки и чудати животинки, които не я плашели и тя не знаела защо изобщо са там?

В един такъв ден акулата поискала да се качи по-нагоре и да види откъде идва светлината. Нали била и много любопитна. Веднъж се престрашила. А тя се страхувала от неизвестното, нищо че била страшна за всички останали океански обитатели. Изплувала на повърхността и видяла слънцето. Не очаквала красотата му да я залее. Била щастлива, защото било невероятно красиво и топло, не можела да опише какво почувствала в този момент. Не защото въздухът не й достигал, а защото не можела да стои дълго без вода. Започнала да се задушава. И когато съвсем не можела да диша видяла зелен остров. На острова няколко палми, малка сламена колибка. И някаква чудна сива ивица се извисявала нагоре. Пред колибката седяла стара жена и закърпвала рибарска мрежа. Акулата със сетни сили доближила да чуе какво си говори старата жена. А сърцето й се свило и я заболяло, от позабравена мъка, че не можела дълго да гледа към острова...

Жената се взирала безнадеждно към океана и чакала да се появи лодката на нейният старец. Но той не се появявал, защото бил нападнат от акули. Сигурно са били нови в района, иначе нямало да закачат стареца. Той се грижел за тях, не ги оставял гладни. Да ловял рибите, за да се изхранва, но никога големи и жизнени. Старата акула от стадото му отделяла от пая си, така се разбирали двамата. Всеки в своята мъка за прехраната. Дори в бурни дни, стадото заобикаляло лодката на стареца и го дърпало към сушата на безопасно място.
Имали само този остров и само тези двама бедни хора, откъснати от другия свят. Но те не искали да имат друг свят. Този им стигал. И така живеели дълго и щастливо, когато старата акула била уморена и се оттеглила пред младата акула. Другите акули й се подчинили. Но тази акула била горда, прекалено горда и не искала да продължи работата на старата.

Младата акула не знаела нищо за стареца. Веднъж в бурята видяла, че пада зад борда на лодката си, тъкмо храна за дребните й деца и си го поделила с тях. Всеки отнесъл своята част. В тези времена океана не бил благодатен. Но като по чудо след това отново се появила риба и те останали около острова.
Така водачката се сдобила с медальона на стареца - сърце разделено на две. То блестяло странно, не била виждала метални неща преди това, но не успяла да го преглътне. То само някак се закачило за хрилото й и останало да виси отпред на мощните й гърди. С това тя се чувствала и по-особено, понякога като че ли успявала да каже нещо на другите акули, а те й кимали в знак на съгласие и уважение, защото дочували в странните й звуци гласа на клетият старец.
Акулата не знаела това, но винаги нещо я е теглело към острова, не само от любопитство нагоре. Теглело я към старата жена. Изпитвала огромна мъка, че е причинила някакво нещастие. Много пъти гледала към острова, заобвинявала се в сторена злина... Натъжила се и за да не видят останалите сълзите й, се скрила под водата.

Да, акулата живеела под водата и никой не можел да види сълзите й. А тя продължила да плаче, толкова дълго, до края на живота си, че водата станала солена. А с това се напълнила с много риба. Дошли други океански обитатели. На острова се появили хора. Старата жена като че ли станала и тя щастлива и... Един ден акулата си отишла с усмивка. Доколкото можело да се усмихва една акула, или да плаче.

От огромната й мъка, златото на медальона се разтопило, попило надолу към земните недра и оттам изригнал вулкан. Образувал се втори остров. Двата били във формата на разполовено сърце. Оттогава тези острови се наричат Медальновите острови на розовата акула. Една тъмна ивица вода ги заграждала и от горе птиците сякаш виждали усмивката й. Вулканът, от време навреме избълвал малко огън и светел точно там, където би трябвало да й бъде окото. И малкото пара над огъня създавала илюзията, че от него капят бисерни сълзи в сърцето на океана...

Не прастанали да идват хора, да ловуват в района. Защото за да хванеш розова акула се изисквала не само смелост. Казват, че да имаш сърцето на розова акула, означава, че любовта те е споходила за цял живот...
Моля ви не убивайте розови акули!