автор: gumbert

Фернанду Песоа

Моят облик, жестове и поглед – аз не съм това:
Небосводът тъй е нереален.
Същността ми – не е моя тя,
Живее нечий друг живот.

Притихналият вятър е стоплен от съня,
Денят напълно е лишен от смисъл,
И няма сякаш край за моята тъга.
Опустошена, стихнала душа.

Да можех да си спомня други
Краища и небеса,
Много по-красиви от земята и
Живота дето зная аз! Но тази мисъл,

Плод на моя ум мъдруващ,
Радостен приют за празни мисли и мечти,
Във моя сън тя спи сама,
Подобно водорасли в бездни
морски сънливо се поклаща тя.

И само в чуждата реалност на деня,
Отдавна заличила спомена за мен,
Има всякакви места, в които мен ме няма,
Има всякакви неща, от които аз лишен съм.

Лишен от същност, и от път,
От всякакво познание, от битие.
Живота си сънувам аз.




Мой облик, жесты, взгляд - не я:
Так нереален небосвод.
Та суть во мне, что не моя,
Моею жизнью не живет.

Притихший ветер сном прогрет,
День смысла начисто лишен.
Моей тоске исхода нет.
Я выжат и опустошен.

Когда б на память мне пришли
Другие небеса, края,
Прекрасней жизни и земли,
Известных мне! Но мысль сия,

Плод умствующего ума,
Что праздным умствованьям рад,
В моей дремоте спит сама,
Как водоросли в море спят.

И лишь в чужой мне яви дня,
Забывшей обо мне давно,
Есть все места, где нет меня,
Есть все, чего мне не дано.

Мне нет ни сути, ни пути,
Ни знания, ни бытия.
Мне только снится жизнь моя.