Като риба плува сърцето
в памук и облаци,
очите - декорация на коледно дърво -
приспиват всички желания сред овощни мигли.
Докато
песента на ромка събира съчки
за вещерските си пламъци
и глези мислите на малки рошави циганчета,
повърхността на Луната
очаква очите на племената да носят дъга.
И тази Коледа е срамежлива.
Страхува се да покаже босите си, посинели от студ крака,
опърпаните си дрехи и напукани устни,
дори снегът не стига да направиш снежен човек,
затова го рисуваш -
с пастели, бои и всякакви приспособления,
не забелязваш - листа е бял,
също като белите нощи на оная смърт, от която ти става толкова хубаво.
Почваш да броиш отначало и накрая си преброен -
кротко, мирно, без много шум, на тъмно, в тайното си скривалище,
което хлопва като капан
преди още да си отворил очите си,
а си имал цял един живот да го направиш...