автор: YouNeedLobotomy

Слънцето пареше по буйните четири или пет косъма, които бяха останали на главата на Сам. Четири (или пет) бели косъма .
-Да, госпожо. Обещавам да помогна за музея с каквото мога, госпожо.- От слушалката се чу викане.- Да, ще пратя всичките пари, които обещах. Съжа...- викането се засили.- Съжалявам за миналия път, госпожо, станало е недоразумение. Няма да се повтори.- "НЕ МИ ВЪЗДИШАЙТЕ" викът се чу дори от телефонната слушалка.- Да, госпожо, знам колко е важна благотворителността и знам, че сте ми благодарна.- Отново слушалката изгърмя.- Да, и знам ,че не заслужавам благодарността ви. Да, мерси, че се обадихте, ще изпратя парите.- Сам тресна слушалката и въздъхна. Напоследък го търсеха само за да му искат пари.
-Бившата ви жена, господине! Да я пусна ли?- Сам вдигна рамене в отговор.-Чакам отговор, господине! Тя напира!- Сам се досети, че няма как да видят вдигането на рамене и извика в отговор.
-Нека влезе.- В стаята влетя някаква жена с двайсетина години по-млада от Сам. Само от звука от тропането на обувките й ги побиваха тръпки дори смели мъже.- Здрасти, скъпа.
-Не ме наричай така!- Изсъска жената в отговор и се огледа злобно из стаята.- Кога ще пишеш завещание?- Сам се смути и се започесва инстинктивно по главата.
-Ами... скъпа, има още време докато умра. Доста предполагам.
-Ти си на шейсет и четири . Колко мислиш още ти остава?
-Ами...
-МАЛКО!- Сам изгледа жално.- Може и утре да се гътнеш от сърдечен удар. По-добре пиши завещанието по-бързо. И гледай да ме включиш, гадино! Дължиш ми най-хубавата част от живота си.- Русокосата жена се заоглежда нервно и допълни. - Би следвало да ми дадеш поне половината от състоянието си. Иначе ще се пържиш в ада, да знаеш!- Дамата излезе и изскъска за финал.- Звънни ми като го напишеш!
Сам загледа след нея и преглътна. Натъжи се, но се погледна гордо в огледалото и зареса останалата му коса. Падна още един от последните му косми и той веднага се обърна в другата посока, за да избегне ужаса.
-Сър! Имате още един посетител.
-Покани го да влезе.- Каза жално старият богаташ.
Зад вратата се показа някакво твърде усмихнато подобие на човек. Дори огромната му усмивка беше само подобие на истинска такава. Не беше мимика, а по-скоро някаква нелепа маска.
-Добър ден, сър! Научих щастливата новина! Честито, господине!- Сам изгледа недоумяващо.- Честити десет милиарда сър! Това си е завидно състояние.- Сам пак неразбра.- Днес цялото ви състояние е надминало десет милиарда. Заедно с всички имоти, скъпи вещи и така нататък.
-Мерси.- Отвърна смутено старецът.
-А бихте ли направили малко дарение за сиропиталището в нашия град?- Маската на човека се смени моментално. Сякаш сложи съвсем нова.- Дори едни сто хиляди долара биха дошли прекрасно, сър!- Новодошлият набута някакви документи на бюрото на Сам и милиардерът ги зачете.
-60 процента от дарението ще отиде при вас...
-Такъв е законът сър. Какво не бих дал да го избегна, но няма друг начин.- Вдигна рамене мъченически новодошлият.
-И 30 процента ще отидат за държавата.
-И тя трябва да вземе своя дял, сър. Да бъдем патриоти.
-И още 5 процента за чиновниците.
-Те вършат доста работа, за да уредят всичко, сър.
-Но така за сиропиталището остават едва пет процента... Няма ли как да избегнем цялата тази бюрокрация и да дадем парите направо на сиропиталището?
-Би било престъпление, сър! Не съм човек, способен да престъпва закона! - Изражението на новодошлият стана обидено.
Сам се предаде и подписа, че дарява сто хиляди на сиропиталището.
Телефонът иззвъня отново.
-Ей, Сам? Там ли си, друже?
-Тук, тук. Кой се обажда?
-Харълд, стари друже! Че кой друг? Не, че искам да те притеснявам, Сами, но написа ли си завещанието?
-Какво? И ти ли? Да не сте луди! Още съм млад!- Ядоса се милиардерът.
-Да, да, ясно. Но човек никога не знае.
-А и защо да те включвам в завещанието си? Не сме си говорили от пет години! А и тогава ми се обади само за да ми искаш пари!- Както правеха всички от доста време, но на Сам просто сърце не му даваше да си го признае.
-Какво? За подкупа ли говориш Сам?
-ПОДКУП!? ЗА БОГА ХАРОЛД! ДАДОХ ТИ ПАРИ, ЗАЩОТО МЕ ПОМОЛИ ! ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО НА ДЪЩЕРЯ ТИ!
-Снимах как даваш парите, Сам! Мислеше, че никой няма да научи ли?
-За какво да те подкупвам за бога! Ти нямаше какво да ми дадеш!
-Ха! Тогава бях омбудсман и ти добре го знаеш!
-Но...
-Всички ще научат ! Така трябва.
-Ама...
-Освен ако не ми дадеш правата върху къщата във Франция. Имаш два дни да решиш! И после ще разкажа на всички! ПРОДАЖНИК!- Харолд тресна телефона.
На стареца вече му се виеше свят. Всички, които се свързваха с него сигурно то месец ,го правеха само за да му вземат пари. Никой дори не се сети, че има рожден ден. Поне да го бяха честитили. А те даже не се стараеха особено да са мили докато го ограбват.
Телефонът отново звънна.
-Здравей, красавецо! - Каза съблазнителен студен женски глас.
-Сара?
-Точно аз съм!
-За какво звъниш?
-Исках да те питам дали си си написал завещанието.
-ЗАВЕЩАНИЕТО!
-Да ! Точно! За завещанието говоря!
-ОЩЕ СЪМ МЛАД!
-Ама ти си на осемдесет как ще си млад?
-На шейсет и четири съм! ВСЪЩНОСТ ВЕЧЕ ШЕЙСЕТ И ПЕТ, НО НИКОЙ ДОРИ НЕ СЕ СЕЩА!
-Помниш ли онази нощ в Рим.
-Помня я. - Отвърна уморено старецът.
-Заслужавам поне половината от завещанието ти, нали?
-Няма да умирам, Сара. Няма да умирам още дълго време.
-Никога не знаеш. По-добре си напиши завещанието.
Старецът затвори и сякаш целият рухваше.
-Сър! Някой иска да ви чистити рождения ден, сър!
Сам скочи на стола и се усмихна до уши. Някой се беше сетил за него!
-Да! Покани го да влезе!
В стаята влезе някакъв старец с доста демоде шапчица на главата, която някак му пасваше перфектно.
-ДЖОНИ!- Скочи старецът и се ухили широко. Застана до другия дядо и го удари приятелски в рамото, което накара новия да се засмее.
-Сети се за рождения ми ден!
-Че как бих могъл да го забравя!- Новодошлият старец извади бутилка евтина водка от чантата си.- И се погрижих да го отбележем както подобава!
Сам се топеше от радост. Най-сетне беше със сродна душа.
-Нямаш идея колко ужасно е напоследък, Джони. Всички, които идват при мен, идват само, за да ми искат пари. Не е, че съм стиснат, но никой не идва заради мен. Просто оставам на заден план.- Другият старец само кимваше и отпиваше.- Като млад никога не би ми хрумнало, че точно аз ще изпадам в подобни емоции, но уви. Самотата ме смаза.
Другият старец се посмути, но проговори:
-Аз всъщност се чудех, Сам...дали би могъл да помогнеш малко с парите. Мислех да отворя кръчмичка... та ако можеш разбира се...ама като те гледам как си се уредил май, че ще можеш, а ?
Цялото щастие на Сам рухна изведнъж. Той поседя и погледа празно в нищото, но накрая кимна и даде парите. Джони си тръгна веднага.
После Сам отказа всички посещения за идната седмица, затвори се в кабинета си и се затрупа с документи. Никой не знаеше точно какво прави, но всички знаеха, че щеше да се разбере във вторника. И всички чакаха с нетърпение. Вечерта преди вторник той написа завещанието си. Половината от цялото му имущество оставаше за Сара, а другата половина за бившата му жена. После Сам разпрати покани. Погрижи се всичките му познати да получат. На поканите пишеше, че ще има награда за всички. И така дойде вторника.
***
Слънцето печеше. Небето беше безкрайно синьо и чисто. Сякаш нищо не можеше да го оцвети друго яче поне в близките няколко часа. Беше се събрала цяла тълпа от хора. Сам стоеше в центъра с шише уиски в ръка и ухилен до уши, а около него бяха Сара и бившата му жена. Той бе прегърнал с лявата си ръка едната, а с дясната другата. Седеше, гледаше и се хилеше щастливо, сякаш бе просто нормален средностатистически бедняк, който туко що е разбрал, че печели огромна сума пари от телевизионно шоу. Наоколо имаше няколко огромни кутии. Колкото блокове. Служителите на Сам караха хората да се събират далече от тях.
-Здравейте, дами и господа!- Завика милиардерът на микрофона.- Ще присъствате на нещо, което не се е състояло никъде и никога досега. Ще видите най-добрият начин да изхарчиш десет милиарда долара.
Публиката си зашепна нервно. Всички се заоглеждаха неразбиращо.
Старецът се ухили и даде знак.
-Да започваме!
Кутиите се разтвориха. И от тях започнаха да се изливат стотици хиляди червени хелиеви балони. Безброй, безброй много червени балони. Бяха толкова много, че закриха небето и вместо него имаше плътна червена покривка. Едно огромно червено море. Червен океан. Старецът се заливаше от щастлив детски и искрен смях. Някои си помислиха, че е луд или пък, че това е някакъв саркастичен смях, но той беше съвсем искрен и щастлив. Беше истински смях на щастие. А небето беше станало червено.
-Какво е това?- Прошепна глухо бившата жена на Сам.
-Това, скъпа, са червени хелиеви балони.- Бившият милиардер говореше през смях.- Във всеки от тях има по един цент.
Двете жени гледаха небето втрещени.
-Продадох всичко, което имах. Всички имоти, реликви и ценни книжа. Абсолютно всичко и с парите, които спечелих, купих хелиеви балони, а останалите ги сложих в тях. След смъртта ми вие ще получите цялото наследство, но уви не ми остана нищо. Освен балоните разбира се.- Старецът прегърна жените по-силно и двете им нещастни лица се допряха до неговото щастливо.- Това е основната разлика между милиардерът и беднякът. Колко хелиеви балона трябва да пусне, за да се освободи.
Червеното море изпълваше всичко наоколо. Един старец не спираше да се смее щастливо и още хиляда паразита гледаха отчаяно. А хелиевите балони не спираха да извират.
***
Малкото дете не беше яло от дни. Очите му бяха жални и сякаш казваха "Не искам да умирам.", но някак животът им отвръщаше "Съжалявам, но не те питам" . Усещаше, че няма да издържи още. И майка му, и баща му работеха, но не им даваха нищо. Така беше с цялото село. Всички деца гладуваха. Възрастните работеха насила и само се надяваха да им платят. Земята беше умишлено съсипвана, за да не могат да я обработват и да се хранят сами. Може би ако имаха поне малко пари, щяха да се освободят и то щеше да може да яде. Детенцето гледаше жално небето. Нямаше да оцелее още дълго. Искаше чудо. Само този път. Някакво чудо.
Цялото небе започна да се изпълва с червени балони. Стотици хиляди червени балони закриваха целия му взор. Цялото село излезе и загледа небето неразбиращо. И балоните започваха да се пукат. И от тях падаха малки монетки. Стотици хиляди. Не! Милиони малки монетки свобода!