автор: sia

Когато бях малко момиченце, живеех в планината.
Не знаех, че има други планини освен моята и че има други хора
освен тези, които ме обичаха.

Живеех на върха на един хълм, в църковната къща, където стоеше
църквата на малкото селце.
Целият свят беше този хълм, гората зад къщата ни,
братята и сестрите ми, розите в църковната градина,
мекият, смиряващ глас на баща ми в храма, кротките гласове на хората,
погалването им, миризмата на свещи и тамян, ковчезите, в които
имаше хора, които отиваха при Бог.
Майка ми.
Козата и няколко котки.
Със сестра ми често се гонехме около поредния ковчег. После идваха
хората от селото, мълчаха, понякога държахме ръба на ковчега и
гледахме човека. Не изпитвах болка. Нямаше писъци.
Не знаех да се страхувам. Бях щастливо момиченце.

После ни отведоха долу.
Всеки ден плачехме. Да се върнем.
Имаше много хора, много високо говореха и много, все бързаха за някъде.
И - някои от тях даже не ме виждаха.
И някак – твърде равно беше.
И нещастни бяха лицата им, не знаех такива лица. Виждах ги наказани.
Питах се, защо Бог допуска те да вършат лоши неща, а после ги поправя
с наказание.
Докато търсех отговора, заплаках – видях се при наказаните.
Страхувах се, вече се страхувах.

Дори мъртвите бяха други. Хората плачеха и пищяха.
Наистина не разбирах защо.
Нали любовта е тиха.