автор: Slon-Madrigal

С изключение на жената, която се разплака, екзекуцията протече съвсем нормално. Началникът на надзирателите беше уверил Джим, че момчетата се професионалисти и те си бяха такива.
Разбира се, щеще да бъде по-комфортно без прозореца за зрителите, но и това се търпи.
Джим Смучипръсти вече нямаше търпение екзекуцията да свърши. Всичките тези процедури, които я предшестваха само го дразнеха и бяха чисто шоу за зрителите. Това му напомни начина, по който той самият бе убивал - виртуозно, красиво, като замръзнала театрална сцена. Чисто изкуство.
Тези хора знаеха ли колко коства на човек да превърнеш нагона си в изкуство? възмущаваше се Джим и си спомняше как всичко трябва да се удържа, да се моделира, да се търси и да се дебне,да се потърпи и да се изчика, докато се намери подходящ ден, подходяща светлина, подходящи дрехи, оръжие и прочие?
Затова Джим Смучипръсти беше признал пред съда само шест убийства. Сам ги отведе до мястото, където държеше един от труповете, защото още не бе измислил неговата постановка. А всъщност имаше и още - там, край магистралата. За тях, разбира се, не бе признавал, защото не беше нужно. За какво да се разстройват съдебните заседатели? Напролет край магистралата ще избуи гъста, тъмнозелена трева, ще нацъфтят макове и равнец.

На разпитите и на изслушванията го питаха многократно дали се разкайва за стореното. В такива моменти го обхващаше бяс, който му бе трудно да сдържа, затова винаги навеждаше глава и казваше, че не знае, че не е мислил за това. Без малко да го вземат за умопобъркан, адвокатът му така се беше въодушевил от идеята, но в крайна сметка психиатърът не се хвана.
А какво да им каже той? Че няма за какво да се разкайва? Че според него в смъртта няма нищо за разкайване? Защото самата смърт е нищо...
Животът е всичко, приятели, животът- искаше да им каже Смучипръсти. Никой, разбира се, не го попита за майка му. Тя не присъстваше нито на разпитите, нито в съда. Защото от няколко години майка му лежи там, край магистралата, почива си заедно със своите псалми и с твърдата вяра, че той, Джим, нейният непрокопсан син най-сетне ще получи Божието възмездие.

"Джим, ти ли уби кучето, Джим? Идиот , защо го уби?Ще останеш тук, затворен, докато не ми кажеш, че съжаляваш, дано да те застигне Божието възмездие!" Джим беше прекарал толкова години, заключен в гардероба, че мнозина наистина го мислеха за луд и дори свикнаха с това.А когато си заключен в гардероб можеш да чустваш единствено как светът около теб се върти и се променя, а ти си оставаш на същото място и чакаш, чакаш, чакаш... Един ден Джим все пак избяга, но добрият полицай го хвана и го предаде на майка му, за доброто на всички - както каза той.
И Джим зачака. Онова, което майка му не знаеше за него, единственото нещо, което не знаеше, беше, че той умееше да чака. Изчака достатъчно, после сам я занесе нежно до дълбокия трап и я спусна вътре съвсем внимателно. Беше я облякъл с най-хубавата й рокля, не забрави да сложи вътре и псалмите, и малко цветя. Изглеждаше спокойна и най-сетне усмирена.
Съседите го гледаха с недоверие, хвърлиха малко пръст на ковчега и си тръгнаха. "Тя беше твърде добра жена" каза пасторът, а всички останали си мислеха, че той не е заслужавал такава майка.

Оттогава минаха години. До майка му лежаха всички онези, които така приличаха на нея - едната имаше синьо - сивите й очи, другата - бемка в свивката на коляното, а имаше и едно момиче, което носеше очила със същите рамки като на майка му.
Но сега там растат макове и равнец .
Всичко е тихо, спокойно и Бог навярно отдавна е простил.

Джим рядко мислеше за майка си, защото мисълта за гардероба и тъмнината му бе непоносима, но пък често мислеше за оново място край магистралата. Това беше, докато чакаше отказът на молбата за помилване да мине по обичайния ред. Надзирателите на смъртниците бяха учтиви, пък и той не създаваше проблеми, та и никой не се занимаваше особено с него. Джим им беше благодарен и понякога дори му се искаше да им разкаже за отнова място.Това го човъркаше, не му даваше мира и той се принуди да започне нощем да чете книги от библиотеката, тъй като не можеше да спи добре въпреки сносната храна. Четеше безразборно - Фройд, фантастика, тийнейджърски романи.

На сутринта преди екзекуцията му предложиха да се изповяда и причести. Джим им отвърна "Глупости" и отново се зае със закуската си.

Джим Смучипръсти умря от смъртоносна инжекция бързо и почти безболезнено. "Професионалисти" - помисли си за последен път той и зачака.
Някъде под него зрителите на екзекуцията набързо се разотидоха.
Надзирателите освободиха тялото от коланите и го сложиха на количка, за да го изнесат .
Залата утихна, а после стените внезапно се стопиха.
Джим се намиреше сред безкрайно поле, осеяно с макове и равнец. Небето беше ослепително синьо, без нито едно облаче. Нямаше звук, нямаше вятър.

Напразно чака Джими Смучипръсти цяла вечност. Полето си остана все така пусто, светло и безкрайно.