автор: SCRIBBLER

Ако имаш любов - имаш всичко...
Всяка прилика с действителни хора и събития е случайна :)

Прибрах се сам, изтегнах се на дивана и се отдадох на филосовски размисъл. Беше ми толкова гадно... Защо ми трябваше да слушам жена?
Любов... Та тя бе по-малка от сина ми. Не се съмнявах, че ме обичаше. Нещо повече - едва ли бях обичан така силно до сега, но...Тази любов беше прекалено обсебваща и задущаваща за мен. Тя се беше превърнала в натрапване и убиваше всеки ден моите без друго крехки чувства, а когато стана нетърпимо - аз я отрязах. По дяволите! Сега ще започна да се самосъжалявам. Не, трябва да си намеря някакво занимание. Ще вляза в интернет. Тия сайтове за запознанства са толкова тъпи, но от друга страна ще се разсея... Включих компа и зачаках да се заредят програмите. Гадната машина пак бе пълна с бобулечки и се зареждаше изнервящо бавно. Най-накрая бе готова и успях да я подкарам. Започнах да разглеждам профилите. Тия жени... Знаят ли изобщо защо са тук, какво искат и как да го постигнат? Написаното от тях толкова си прилича... "Не се срещам с непознати от нет-а" - дрън, дрън! Ами като не се срещаш, как тогава ще станете познати ма патко? Да се смее ли човек или да плаче... но изведнъж - попаднах на нещо затрогващо! Тази си е направо красива, помислих си аз. После ме загриза моята мнителност: кой знае как е играл фотошопът или пък е сложила чужди снимки... Реших да се се опитам да разбера. Как да я заинтригувам, да я накарам да ми пише? Впрегнах цялото си красноречие и остатъкът от чувството си за хумор, написах няколко реда и зачаках. Мисълта, че при нейната визия е заливана от внимание, комплименти и ласкателства не ме напускаше. Изминаха десетина тягостни минути - нищо! Майната и, рекох си аз и точно преди да изляза от сайта - светна зелената лампичка. Отворих съобщенията си - беше ТЯ! До тук добре. Сега трябва да задържа, да засиля интереса и. Разменихме няколко фрази и във въздуха започна да се носи и нараства онова напрежение, което обикновено води до прескачане на искра. Прехвърлихме се в "скайп"-а. Ами да... Не изглеждаше като на снимките, но си беше красива. Със страх посегнах да включа своята камера. Моите снимки бяха от преди 6 - 7 години, а междувременно бях поостарял и побелял... Дано не се разочарова, помислих си аз и кликнах с мишката. Прие вида ми нормално или поне не показа да е разочарована. Последва доста дълъг разговор изпълнан с комплименти, откровения и даже смях. Тази жена освен красива се оказа твърде умна и духовита, макар по думите и да бе преживяла доста гадости напоследък. Не очаквах да срещна такова бижу, не и в нет-а. Почувствах се поласкан от нейното внимание. Започнах да се съживявам и да влизам в нормалната си форма. Колко малко му трябва понякога на човек за да се съвземе... Дали още сега да не и предложа да се срещнем? Не! Ще бъде
грешка! Та ние току що се "запознахме"... Разделихме се с любезности и пожелания за приятна вечер, като се разбрахме да поддържаме контакт. На другия ден продължихме диалога и дори разменихме телефонните си номера. От моята апатия нямаше вече и следа. Бях нов човек. Изминаха две седмици в които ако не се засичахме в нет-а се чувахме по телефона. Стигна се до там, че се чувствах зле ако не се чуем някой ден. Трябва да се срещна на живо с тази жена на всяка цена, реших аз и още същата вечер и предложих да се видим. Последва кратка пауза, която ми се стори цяла вечност, след което думите и "някой ден" ми прозвучаха като "на куково лято". Реших, че в песента "Телефонна любов" едва ли става въпрос за мен и се опитах да го преглътна, запазвайки добрия тон. Тя усети, че нещо у мен се е скъсало и на свой ред започна да се извинява и да обяснява причините, поради които не може да си позволи подобна среща. Тогава пуснах в действие "тежката артилерия", като и казах, че съм влюбен и не мога да се примиря с мисълта, че няма да се видим. Това си беше самата истина, колкото и невероятно да звучеше. Тогава ТЯ обеща! Не уточни ден, но заяви че е съгласна да се срещнем. Отново се почувствах човек окрилян от тази мисъл. Тя ме крепеше, даваше ми стимул да работя, да живея нормално. Измина още около седмица, през което време продължихме да комуникираме от разстояние и... Една неделна утрин "чудото" се случи. Тя ми се обади и каза, че не е в настроение, че се чувства зле от това че е сама и т. н. Повече не ми беше нужно. Запалих
колата и потеглих /по-точно полетях/. Горката колица едва ли си спомняше кога за последен път е пришпорвана така жестоко, а аз имах чувството, че се влача със скоростта на костенурка. Колкото се приближавах до мястото на срещата, толкова ми се повдигаше пулса. Ето го и мечтаният момент! Видяхме се очи в очи. Тази жена наистина беше магнетична, въпреки отпечатъка на вреето. Чакаха ме две изненади - приятна и неприятна. Първата, че бях поканен на гости, а втората - не бях единствен. Междувременно се бе върнал синът и, а той не ме гледаше много възторжено. Все пак успяхме да останем на саме, па макар и за кратко и ...оооооо! Тия мигове ще помня до края на дните си. Аз държах ръцете, а после лицето и обсипвайки го с целувки, а тя дори не направи опит да ме спре. Това си беше лудост. Можеше да бъдем изненадани всеки момент. Опомнихме се доста бързо от шума в съседната стая. Застанахме прилично и след секунди синчето влезе. Последва мълчалив обяд, от време на време съпроводен с къси погледи. Почувствах се неловко и реших да си тръгна. Тя ме изпрати, като се уговорихме да се видим по-късно щом се освободи. Чакаше ни вълшебна нощ и тя дойде и наистина беше вълшебна... На сутринта разбрах, че е омъжена и очаква разбиране от моя страна. Не исках да разбирам нищо, но се наложи. Повече не се видяхме. Сега съм сам. Не се чувствам добре, но в същото време не смея да си помисля за нова връзка. Дано не е за дълго! Може би поисках прекалено много...