автор: Lynn

Харис Влавианос

І

Кристално бистра вода в бляскава ваза.

Червени и Жълти рози.

Бяла светлина в стаята, като сняг.
Свеж сняг (краят на зимата е)
меко вали в сътвореното място.
Следобеди се завръщат без звуци,

без тайни, без нетърпеливи лица.

Кръгла ваза.

Порцелан, изрисуван с рози.

Червени и Жълти.

Водата – невъзмутима празнота.

ІІ

И все пак водата,
снегът,
са били достатъчни да се сътвори някога
една нова белота –
по-нужна от значението на цветята,
цъфтящи в хладния спомен за щастие.
(Възторженият ти взор
потвърждава, че въображението
може да разголва спомена отново и отново.)

ІІІ

Разумът се стреми към бягство.
Тази мисъл
(възможността за конкретна метафора)
е изчерпана.
Розите, вазата, не са съществували.
Не съществуват.
Но думите
продължават да валят –
снежинки от реален живот
в пределите на една поема.