автор: gadalina

Айра

Навън дъжда яростно барабанеше по-прозорците на стаята.Беше мрачно и подходчщо за блаженна почивка.Лежах си на мекият диван,и въпреки успокояващото падане на капките,мислите ми не ми даваха покой
Искаше ми се да не бях срещала този мъж.Да не бях се влюбвала до полуда в него.Можеше ли същество като мене да изпадне в такава ситуация.Струваше ми се нереално,сякаш тази влюбена и потръпваща от прекрасната му усмивка жена,не бях аз.През цялото си съществуване до сега,не съм си и помисляла,че някой ден ще ми се случи точно това.Да се влюбя и да ме боли толкова,когато не виждам прекрасните му зелени очи.Когато не усещам допирът на топлите му ръце по-моето копнещо за ласките му тяло.Наранявали са ме физически,но тази болка нямаше сравнима.Трябваше да се отдръпна от него,а може би вече бе късно за това.Вече не бих могла да си тръгна така лесно от него.Но как да живея с човек,който е различен от мен и представата ми за живот с някого.Дали си заслужава?Дали е той това,което съм търсила винаги.Той ли е липсващата част живота ми. От веригата,която е обримчила моето съществуване.Вече бе късно да избягам,бях се хванала като птичка в капана на любовта.Това са чуства,който немога да контролирам.Сякаш съм взела пясък в ръцете си,а той се изплъзва между пръстите ми.Това не е същата жена от преди.Тази жена,която е водила толкова много битки.Тази жена,която е победила толкова много врагове,или войнът,с безпощаден удър,който е непоколебим,когато трябва да убие някой враг.Не, това не бях аз.Бях пред задънена улица,хваната в примката на любовта.Станах от удобният диван и започнах да крача нервно из просторната стая.Приближих се до прозореца и придърпах червените пердета заглеждайки се към падащите дъждовни капки.На тях им е токова лесно.Падат си от големият облак,свободни и безгрижни.Прииска ми се да изляза навън и да се слея с дъждът.Толкова е приятно и прохладно навън.Да,това ще ми се отрази доста добре.Беше започнало да се смрачава,идеалното за мен време.Идеално за една малка и мокра разходка.Гората беше моят истенски дом,моето единствено убежище в този толкова претъпкан и престъпен свят.Побързах да се измъкна от къщата и да изгоня тягостните мисли от главата си.Прекрачих прагът и се слях с капките,който много бързо ме намокриха цялата.Това за мен не бе проблем,аз съм толкова твърда,непромокаема и неранима физически.Вярно,всичко това бе скрито под красивото ми,женствено и сладострастно тяло.Но вътре в мен всичко бе твърдо,по-твърдо и от стоманата.Скрих се в гората между вековните дървета,където можех да се отпусна и да бъда себе си необезпокоявана от никого.Можех да бягам между дърветата и храстите със затворени ощи ако пожелая,без да се страхувам,че може да се сблъскам с тях.А,дори и да се блъсна,което е напълно невъзможно,ще оцелея без драскотина по-себе си.Но не и дървото,то ще се строполи на земята,защото силата ми е неизмерима с никоя друга съществуваща по-света.Аз не принадлежах на нищо тук,бях нещо друго,което не можеш да опишеш с прости думи ей така.Бях нещо друго,но не и човек.Същество от друго време,от друго време и от друга по-различна реалност.Аз и още 19 същества като менСъществувахме и все още е така, в едно друго време,незнайно то никого до сега.Една друга реалност,за която не бе писано в старите книги,която никой освен нас не помнеше.Ние съществувахме в един друг свят и тогава бяхме с милиарди.Съвсем обикновенни същества,подобно на сегашните съществуващи човеци.Един ден без никой да очаква,ни връхлетя огромен метеорит.Сблъсакът му с земята беше пагубен,и ужасен.Не остана нищо друго от тогава освен нас 20-матаМетеоритът,незнайно какво е съдържал в стуктората си при сблъсака,нещо от него се бе разпръснало из въздуха и повлия по-много странен начин на нас единствените оцелели от него много отавнашен период.Променихме се много,вуншно не,но станахме силни,стоманено твърдии хиляди пъти по-бързи.Всеки от нас откри в себе си различни дарби,а някой включително и аз бяхме придобили всичките на куп.Едно от нещата,което тогава не знаехме а разбрахме в последствие е,че не можехме да умираме.Бяхме станали безсмъртни същества.Може да се каже,че ние съществуваме преди прераждането на планетата в този и вид,преди динозаврите и маймуните.Преди всичко друго,преди вечноста.
Как никой не е разбрал за нас до сега?Създадохме си закони,който никога и никой от нас не може да не спазва или да променя.Тези закони са табу,,което се спазва и зачита за наше собствено добро.Закон,който остана вечен и неразрушим с времето.Ние наричаме себе си ВЕЧНИТЕ.Всички други същества като върколаци,вампири,феи,дракони и всички други,който сред хората се смятат за мит,могът да бъдат убивани по-един или друг начин,но не и ние.Ние найстена сме вечни,и формулата за това не ни е ясна.Може би трябва да полетим из космоса и да изследваме метеоритите за да разберем.Сега пред мен се бе изпречила дилема,бях се влюбила.През цялото си съществуване,не бе ми се случвало нищо подобно,а сега,сега бях разбила сърцето си на дрбни чатици.Никога не бях се чуствала толкова слаба и учзвима.Пред нито едно препятсвие по-пътят си не бях се спирала и за миг.Сега в този момент се бях спряла и незнаех на къде да продължа.Такава любов не бе присъща за мен,не бе допустима.Не,че другите не са го правили.Напротив през изминалите векове много пъти създаваха семейства с хората.Създаваха поколение,което после умираше пред очите им,но ги преалваха с времето.Не беше трудно да остаряват с тях,можеха да се преобразяват на по-млади на по-стари.За нас граници не съществуваха,нямаше нищо неосъществимо.Ние можехме всичко,абсолютно всичко.Дали не беше дошло времето и аз да създам свое семейство,да опитам този толкова вкусен плод.Да се отдам на тази толкова бленувана любов,да пусна чуствата си на свобода.Можех да опазя нашата тайна,пазила съм я векове наред,но дали щях да свикна с мисълта,че някой ден той и децата нио ще умрът пред очите ми и в мен ще остане една дълбока и незабравима болка след тяхното съществуване.Може би трябваше да опитам,с времето ще забравя и болката ще утихне,може би ще го направя.Може би.Бях се свила мокра и тъжна до ствола на едно дърво,и ми се искаше да плача,да слея сълзите си с дъжда,но тях ги нямаше.Можех да изкарам от себе си изкуствени сълзи,но истенските за мен не съществуваха.Вътрешно се раздирах от плач.Не се харесвах такава,слаба и уязвима.Не исках да страдам,да обичам,никога не съм го правила.Как стана това с мен?Как да прекъсна тази болка и да забравя.Може би трябва да помоля Ъруйн да изтрие спомените ми с този мъж със своята дарба.Искам да го забравя,да го залича от живота си.Не ми трябва любов,не го искам до себе си.Това е начинът,само ще страдам после,няма да мога да върша задълженията си,ако мисля само за него.Първо обаче ще правя любов с него за последен път,ще си взема сбогом и после ще изтрия спомените.Това е най-правилното решение за мен.Трябва да продължа напред,без да си спомням за грамадното му мъжествено тяло.За зелените му влюбени очи,за страсната му усмивка и каращите ме да полудявам целувки.Ще го направя-казах си аз твърдо и решително.Ще го направя.