автор: gadalina

Как може мъртвото ми сърце,да обича?Невъзможно,напълно невъзможно-повтарях си аз.Ръцете ми, сами без да ги командвам,продължаваха да галят дългите и къдрици с меден цвят,а усните ми тихо нашепваха успокойтелни слова.
Не,това не бях аз.Страшния и скитащ вампир.Невъзможно.От къде се взе тази любов в мен.Това не бях аз.Неможех,не бях обичал така.Не и откакто съм вампир.Изведнъж се върнах назад,много назад във времето,още когато бях човек.Спомних си моята прекрасна любима.Казваше се Мира,и много я обичах,толкова много,че когато се случи това с мен,никога не я забравих.Постоянно я наблюдавах.Тя остаря пред очите ми,докато в един мрачен ден,си отиде завинаги от този свят.Дори и сега,редовно посещавах гробът и.Не съм спирал да си спомням хубавите ни мигове заедно.Толкова време мина от тогава.Цяла вечност,през която се скитам сам и нещастен по-големия свят.Какво се беше случило сега.Не разбирах това,което ставаше с мен.Бях забравил какво е чуството да обичаш безумно някого.Да,неповторимо е,но за мен невъзможно.Не можех да обичам това момиче,щях да я нараня.Нямаше да го позволя,никога.
-Хей,стига плака.Успокой се,мила.-зашепнах аз и се опитах да погледна лицето и.Повдигнах главата и,а тогава в мен се втренчиха две виолетови насълзени очи.Такъв необикновен цвят имат очите и-помислих си аз.Красива е като малка горска фея.Защо те срешнах ,сега?Защо студеното ми сърце е така запленено от теб,моя прекрасна любима?
-Знаеш ли,че си много красив?-попита ме тя.
-Да,всички от моя вид са много красиви-отговорих и аз,като не можех да сваля очите си от нея.
-Не ме гледай така.Знам,че съм много грозна.
-Не си.-отговорих и кратко.Тя продължи да се взира в мен,с изгарящият си поглед,без да осъзнава,какво ми причинява в този момент.Разтърсих бързо глава,опитвайки се да изляза от унесът си и промълвих глухо:
-Къде живееш?Хайде,покажи ми,и ще те изпратя до домът ти.
-Не.-отсече тя бързо,и се одръпна настрани като сведе глава тъжно.
-Аз,вече нямам свой дом.Няма да се върна в тази студена и празна къща.Никога,няма да се върна.-казвайки последното с много тих глас.
-Ще се върнеш.-заповядах и аз строго и продължих:-Не можеш да се разхождаш в тази гора,пълно е с диви животни.Излагаш се на опасност.Не разбираш ли това?-изкрещях аз вбесен.
-Върви си.Остави ме сама.Хайде,тръгвай.-отсече грубо тя,като ме заблъска с ръцете си,опитвайки се да ме избута.Разбирайки,че не може да ме помръдне се ядоса още повече,но се отказа, и заобикаляйки ме докато все още гледаше мрачно към мен,се отправи напред в гората отдалечавайки се.
-Хей-извиках аз след нея и я последвах.С един бърз скок се озовах зад нея,и я хванах за ръката,спирайки я.
-Къде си мислиш,че отиваш?Току що ти казах,че в гората е опасно.-казах аз като рязко я завъртях към себе си.
-Пусни ме.Веднага ме пусни.-извика тя силно,като започна да се дърпа от мен.
-Не,няма да те пусна.Веднага се прибираш у дома си-заповядах и аз.
-Не можеш да ме накараш-предизвика ме тя,и вирна брадичката си.
-Знаеш,ли че си ужасно твърдоглава?-попитах и започнах да я дърпам след себе си.
-Но това,което си решила да направиш,няма да стане-мърморех си аз докато едва ли не я влачех след себе си.
-Пусни ме глупако.Веднага ме пусни.-крещеше тя след мен,и продължаваше да се опитва да се отскубне.Ядосах се,а и не ми беше приятно да я влача така. Спрях се и я взех в ръцете си.Тя започна да рита,да мята ръце и едновремено с това и да вика.Как може такова дребно същество да крие такава сила в себе си-запитах се аз,докато я заклещвах в силните си ръце.
-Спри да се мяташ,момиченце.-заповядах и аз и хукнах из гората,сякаш самият дявол ме беше подгонил.След известно време докато тичах с нея в ръце,тя се поуспокой,и примерено се отпусна в прегръдката ми,хващайки се здраво за раменете ми.Когато стигнахме до скривалището ми,което се намираше в една дълбока и тъмна пещера,я сложих на земята и казах:
-Стой послушно тук.Аз ще донеса дърва,за да те стопля.Обещай,че няма да изчезнеш.
-Добре,няма да мърдам-каза тя тъжно.Изтичах на вън,и след секунди,отново се появих в пещерата,носейки голяма купчина от дървета.
-Много си бърз-установи тя.-Повозих се добре,в ръцете ти.Хареса ми,много.
-Радвам се-измънках аз,все още вбесен от държанието и.Бързо се справих с подреждането на дърветата,и с едно щракване на пръстите си,от тях излезе малък пламък,с който веднага ги подпалих.
-Как направи това?-попита тя,изненадана от действията ми.
-Нали знаеш.Аз съм чудовище.-измънках отново,отговаряйки на въпросът и.
-Извинявам се за преди малко.Хайде,спри да ми се сърдиш-помоли тя.
-Не се сърдя.Бесен съм.-казах,като я погледнах свирепо.
-Нали ти се извиних.
-Държиш се като хлапачка.Разочарова ме.В един момент си смела и дръзка.А в следващият се държиш като непослушно дете.
- Не разбирам?Защо тогава,ме доведе тук?
-А,какво да направя?Да те оствя в гората сама,за вечеря на зверовете ли?-попитах я саркастично.
-Ти не знаеш нищо за мен.Няма как да ме разбереш.-отвърна тя,и сведе глава.После я вдигна и замислено се вгледа в пращящият огън.
-Днес,погребах баба си.-каза тя изведнъж.Изненадах се и промълвих:
-Съжелявам за това.Разбрах,че се е случило нещо, още щом те видях.Предполагам и затова държанието ти е толкова променливо.-приседнах до нея на земята, и се заслушах в пращенето идващо от пламъците на огънят.Досега използвах огънят за да изгарям противниците си,който се опитваха да ме убият.А,ето,4е сега го използвах за да стопля едно нещасно момиче,в което без да зная как се бях влюбил безнадежно.Да,разбирах я,разбирах държанието и.Не знаех обаче,как да и помогна.А най-важното е,че вече ми бе невъзможно да се разделя от нея.Нямаше да мога,да се скитам като преди,знаейки,че сърцето ми и принадлежи завинаги от тук нататък.