И години зряха девет.
Ей така... докато мигна,
някой сякаш мен задигна
и остави само плевел.
Девет пролети се раждах
с всяка пъпка по дърветата,
падах есен по паветата,
зиме нов живот посаждах.
Девет пъти се заричах
с катинар да се заключа,
да удавя после ключа,
твойто име да не сричам.
С девет думи - точно - искам
мислите си да заклинам -
теб и миг да не проклинам...
Споменът да не разплискам.
Ден след ден със прах посипвам -
погледа ти в мен да скрия,
ала как да го измия
от очите, що приспивам?