автор: sradev

Разни мазни безобразни разправят, че светът е пренаселен. Лично на мене ми се струва, че е рядко населен и едвам връзва двата края.

Какво да приказвам, след като за едно червено вино пътувам хиляда километра, за един сладолед - триста, за една лула тютюн... ой вече не знам колко ще трябва. защото вкуса им идва заедно с компанията, а с едни обичам да пия бира, с други да ям гюведже, с трети да се наливам с ракия.
Ще кажете, че светът е широк и всякакви ги има, ама не е така. За някои неща няма с кого да поговоря, кой да ме посъветва. Ето и рецензента ми каза, че книгата не я разбира и не иска да я рецензира. И това след като я изчете дословно и написа повече забележки, отколкото моят текст. И сега си търся рецензент. Нейсе, ще си го измисля, ама не в това е бедата. Бедата ми се е скрила в миналото, бъдещето и настоящето, но повечето се интересуват от своите виртуални и невъзможни светове, поради което рядко прескачат до настоящият и то предимно да си подремнат. Ето го митичният Иванчо, който комбинира как да си смени колата, след като си е счупил ръката. Ето я и митичната Марийка, която търси крем за лице, след като си е счупила крака. Нима те са в този свят? И 40-годишен коняк да пиеш с тях, те пак ще се опитват да те замъкнат в своят виртуален свят - една смесица от страхове и реклами. А тръгнем ли да си разменяме страховете, то край няма. Едни ще ми разправят, че слънцето ще изгасне поради всеобщото затопляне, което ще полее земята със студена ледникова вода, други ще ми приказват за министър Н.Кой, и ремонта му на Вселената, а трети ще ми обясняват молитвата си към Ризата.
Е, като не ща да ми развалят вкуса на виното няма пък да си го пия сам! Скучно ми е със себе си - все трябва да се напрягам, за да разбера какво съм искал да кажа, пък като нямам очи зад гърба си и не виждам пауновата си опашка, дето съм я повлякъл да плаша гаргите. Ще стана за смях на огледалото.