автор: timon

1.
До деветата порта –
девет пристана начертани са,
полудяла Луната търкаля ребра.
Все се чупят във себе си точките-
изтъняват до пурпурни кръгове;
закъснява до болка денят.

До мъртвите пясъци
хвърлям всичките сбрани звезди-
пищи огледалото счупено.
В своята сива обречена мантия
и с корона от върбови клонки, Луната кади-
замъглен е брега!

2.
Обосяла, на Осмия пристан,
стривам мигли, криви костици - остатъци
и отровното каменно жило,
впито силно във мен, Феб отдавна заспа!

Но събуди зловещо химера,
запразнувала с пищност в недрата ми.
От мъглата изцеждам последния мирис
и огньовете дишат, оголели в страха.