автор: mariniki

* * *

При тебе, бабо, във твоята стая,
малка и чиста, варосана в бяло
като в храм ме гледа стара икона,
пред нея едва мъждука кандило.

Рядко пристъпвам, винаги нощем,
някак трудно прекрачвам чертата,
тишината свята тук обичам и
идвам, когато от болка заплача.

Кога за последно съм идвала, бабо,
има... няма четвърт век от тогава,
но какво са за времето тези години,
вечността може безкрайно да чака.

При теб да приседна искам - за малко,
да се сгуша страхливо в полата ти,
да изплача на воля сълзите си, а ти
с ръка да ги бършеш, пак като някога,

да те питам с много болка в душата,
как са мама и тате, все така ги жалея,
от всичката мъка, която им сторих
побеляха ли косите им вече...

все искаш да знаеш, дали съм здрава,
имам ли грижи и хляб на софрата,
а как да ти кажа, аз самата не зная,
че болка голяма тая във душата.

Бабо, обрах и смокините, знаеш как
ги обичам, останали бяха последните,
онези, които не можа да откъснеш,
когато животът потъна в безвремие,

и босилека полях, и мушкатото, а то
и без това си цъфти на перваза
под перденцето бяло, тензухено,
в червено... така както ти го остави.

Има и хубаво, бабо... ти винаги питаш
как са децата... и на децата децата,
бели са техните ядове, бели са,
не ги е попарила още сланата.

Последно целувам иконата свята
по-свята, все още не съм и видяла,
късче нафора взимам за здраве
трошица за мене от Божия залък.

Не казвам сбогом, а довиждане, бабо,
от тук до оттатък е пътят към вкъщи,
сполай ти, за всичко, зная, че докато
ме има, сълзите все тук ще ме връщат.