автор: lubara

--- Биологични особености на смокинята ----


          Смокинята е дърво, което достига на височина до осем метра. В малко по-студени райони се отглежда като храст, който през зимата се заравя с пръст или се покрива със слама, за да се запази от измръзване. Листата на смокинята са едри, тъмнозелени, длановидни, състоят се от пет до седем дяла, с груба повърхност. При нашите климатични условия листата през есента окапват, а в топлите страни смокинята е постоянно във вегетация и по всяко време на годината се наблюдават листа, цветове, зелени и зрели плодове. Цветовете на смокинята са сложни, разделнополови. Женските и мъжките съцветия се намират на отделни дървета (двудомно растение). Дърветата с женски съцветия се наричат фиги, а тези с мъжки - каприфиги. Цветовете на едно съцветие (при фигите и каприфигите) са обгърнати в месесто цветно легло с крушовидна форма, което към върха е отворено. Опрашването на женските цветове се извършва чрез дребно насекомо (осичка), наречено бластофага, която живее в съцветията на каприфигите. След оплождането цветното легло на фигите разраства и образува месестата част на смокиновия плод, в който се намират множество семенца - същинските плодчета. При това устройство плодът на смокинята е сложен (сборен) и лъжлив.
          Смокинята цъфти и образува плодове през цялото лято, но при нашите климатични условия узряват през есента само рано завързалите плодове. Останалите недоузряват поради настъпване на студовете. Смокинята встъпва в плододаване третата до четвъртата година след засаждането и плодоноси петдесет, шестдесет години. В топлите страни се срещат смокинови дървета, които достигат над тристагодишна възраст.
-------- -----------------------------------------------------------------------------
          За някои животът - това са направените пари. За други - мадамите, които е обръщал някъде из паркове, в луксозни хотели или на плажа, така че гъзът му се е напълнил с пясък. Имах един колега, коцкар си падаше. Отдаваше му се. Много обичаше да разказва как на Витоша яко натиснал една. Била късна есенна вечер. ”Постилай шубата” – нямала търпение хубавицата. ” А шубата била нова, от обработена свинска кожа, още си я носеше човекът. С долари беше я купувал, от ”Кореком”.
          - Да не ме е яхал лудият – смееше се доволно той, разказвайки неведнъж цялата история. Свършили работа прави, не било много удобно. Но все пак си е бройка.
          Аз за пари няма да говоря. Защото съм беден като църковна мишка. Най-много пари съм виждал, когато разделихме с брат ми големия апартамент. Този на разстояние една туба бензин от центъра, както ме подиграваха тия капанци във Втора армия, гаубичарите. Десет месеца се измъчих с тях, накрая им станах приятел. Защото разбраха, че не се слагам на никой. Този апартамент беше не на туба бензин, а на запалка разстояние от НДК, далеч преди на това място да зейне голямата дупка, която измести кестените, алеите със ситно насипан чакълест пясък, които бяха оградени с цъфтящи рози и малкия асфалтов полигон, където бръмчаха картинги и откъдето в далечината Витоша се белееше цяла зима. И където имаше няколко мраморни или каменни плочи, изправили се стройно с изписаните имена на многото бойци, паднали във войните за Отечеството.
          И сега си е там. Но без мене.
          Другия, малкия апартамент, продадох, баща ми го беше прехвърлил на мое име приживе, Парите от дела на брат ми за големия бях изтеглил от някаква банка, където престояха три месеца. И в нотариата на Попа се изтипосах с тридесет хилядарки. Не в джоба, във вътрешния джоб на дънковото си елече с късите ръкави. Което беше почти на сто години, купих го в Созопол в добрите времена, когато правех хубави пари. Предвидливо взех две безопасни, да не се разпилеят гущерите. Три часа се мотах из центъра на София, после отидох и ги тръснах почти всички на едни глупаци, как им се вързах тогава, не разбрах. Да ми строят жилище, сто и тридесет квадрата, като че ли бях милионер с многодетно семейство. Бях си въобразил, че само това ми липсваше. Като че ли всичко останало ми беше на шест.
          И за мадами не ще говоря. Ще говоря за момичета. Когато бях на шестнадесет, се влюбих. После винаги сравнявах това ми чувство дали ще се повтори. Е, не се повтори бая време, май въобще, аз тогава загубих скорост, мойте аверчета блъскаха мацките, аз бях над тези неща. Или поне така казваха, и те, и аз. После не можах да наваксам, късно ми се отвори парашутът. Веднъж бях поканил в къщи приятелката на онова момиче, в което се бях влюбил, вече бяхме разделени. Натискахме се на онези влакнести одеяла, които баща ми беше донесъл от една командировка в ГДР-то. После, като я изпращах, нали съм кавалер, чистих фъндъци от панталоните си по целия път до тях. Но по едно време се бях дръпнал и започнал да й говоря колко съм бил щастлив с приятелката й. И че само за нея мисля.
          - Няма да стигнеш далеч с тези приказки- погали ме по бузата тя, радвайки се какво съм изкопаемо.
          Така, че очертава се една скука...
------- -------------------------------
          Вятърът беше тих, въздухът топъл и прегарящ, есенния му дъх галеше изгорялата трева, мравуняците бяха неспокойни заради идващата сивота на след-лятото, корените на келявите джанки го препъваха, бурените и шипките се усукваха покрай голите му крака, къпините оставяха трънчета по русите косми на ръцете му, бабините зъби се залепваха като пиявици около чорапите и връзките на маратонките, щурците настройваха гласовете си, червеният диск се готвеше да се скрие зад тополите и малките планински възвишения, които се бяха изморили от протягане и вече отказваха да властват, отстъпвайки място на пясъците, обрасли с папур и остри камшичени зеленикави треви, стигащи до кръста му, и това всичкото беше на триста метра от плажа, покрай големите разперили нагоре ръст каваци, покрай разноцветните, оградени с изсъхнал чимшир и изсушена трева палатки, сърфове, кучета, примуси, съхнещи дюшеци, рибни такъми, плавници, изгорели и малко изморени летовници, които щяха да са тук отново другото лято.
          Той също се надяваше да е така. Смокиновото дърво щеше да го посрещне за последно и този път. Захарните, лепкави, синьозелени, обли или продълговати плодове го чакаха да бъдат откъснати и с мириса и вкуса си да му подскажат, че животът е хубав, защото всичко това го получаваш ей така, наготово, дори само като награда, че си попаднал на това забутано и диво място. Като някакъв оазис край шумящия широк, устремен и гъгнещ денонощно със звуците си магистрален и пълен с летни надежди път.
          Оправи тениската си, която беше прилепнала около раменете му, отпъди няколко мушици и сини бръмбара, вкопчили се в късите захабени шорти, надигна глава към короната на дървото, и ги видя.
          Бяха млади, бяха красиви, бяха толкова различни, бяха като изваяни. Две от тях усмихнато го гледаха, другите две бяха впили топъл кафяв и хладен син поглед в него. Разтърси глава, избърса няколко капки пот от веждите и челото си, отново нагласи очилата си, сторило му се беше, нали!
          Не, беше си истина, около смокинята го чакаха неговите четири момичета-жени. Времето се беше разбъркало, насложило, изравнило в едно, бяха такива, каквито ги беше заобичал. Млади, красиви и истински.
          Бяха дошли, защото навярно никога не бяха си тръгвали, бяха част от него самият.
--- ------ ------------------ ---------------
                              РАЯ - ЧАСТ ПЪРВА --

          - Ще те накарам да се влюбиш- разхождаха се по Раковска, зимният сняг беше преминал отново в черна кал, сивотата на сградите надвисваше над бързащите, сгънали се в яките на тъмните си палта минувачи, вечерта идваше с монотонността на делника, пролетта с топлия си дъх, кокичета и зюмбюли в ръцете на старите жени, излезли да спечелят няколко левчета, беше много далеч.
Рая вдигна очи, рядко говореше, навън градът я задушаваше.
          - Виж този плакат, във ВИТИЗ играят пиеса на Недялко Йорданов- побърза да я успокои Любодраг. И се усмихна, повече на собствената си шега, дошла внезапно. За да наруши сковаността, която беше обхванала двамата.
          - Кажи ми нещо- я подкани той.
          - Копче - вече усмихнато му отговориха кафявите й очи, косата беше поела капките сивкава мъгла, която се спускаше над еднообразието на булеварда.
          - Трябва да се прибирам, вкъщи ще ме чакат.
          - Искаш ли да гледаме пиесата, може би в събота, как си тогава? - я попита той, тя винаги бързаше, двата часа бяха отлетели като миг.
          - По-добре през седмицата. Ще избягам от репетицията, понякога се чудя дали има смисъл с това мое пеене. Не съм чак толкова добра, само си губя времето.
          - Не говори така, сигурен съм, че си страхотна.
          - Къде си ме слушал, че можеш да прецениш. Ти разбираш от спорт, не от пеене- затича се изведнъж след идващия трамвай Рая.
По улица”Алабин” стържещия шум на релсите заглуши думите й, той махна с ръка към нея, вдигна яката на черното си ученическо палто и се понесе след мислите си.

          Бяха се запознали преди три месеца. Ученическата екскурзия в късната и топла есен, голямата туристическа спалня в Банско, песента на Джани Моранди на големия, чист и каменист площад, на другия ден към хижа Вихрен, той, един негов съученик и две момичета от съседните класове вече омотани в планината, захласнати в разговори и омагьосани от есенните шарки по дървета, треви и широкоразперени папрати. Основната група беше напред, с тях бяха изостанали и две учителки. Пратиха камион да ги търсят, бързо ги намериха, и вече пътуваха, прегънали се отгоре в каросерията, в кабината се настаниха успокоените жени.
          Очите й го следяха, после станаха искрящи и топли, едно камъче го удари по бузата, беше се вторачил в косата й, леко къдрава и с някаква немирна букла над челото, устните й бяха като затворен плод, който всеки момент иска да бъде откъснат, шушляковото яке обгръщаше слабото й тяло, в този момент тя сякаш искаше да му каже:
          ”Харесвам те, ти кой си ? Аз съм Рая .”