автор: gumbert

„Не е толкова важно откъде сме тръгнали, по-важно е докъде ще стигнем, какво ще видим и как ще го видим.”
Предраг Матвеевич „Средиземноморски молитвеник”

Харесвам тъмните алеи в морската градина през есента и зимата. Избягвам крайбрежната, тъй като студеният и влажен морски вятър се отразява зле на хроничния ми синузит. Затова в разходките си, когато лятото вече отдавна е отминало, следвам по-вътрешните алеи.
Тъмно е, денят през късната есен бързо подвива опашка, за да отстъпи на нощта. Нощта на закъснелите минувачи, вдигнали зиморничаво яките на палтата; на стопаните на кучета, разхождащи ги в парка, кучета от най-различни породи. Малки пинчери и рошаво-ръждиви пекинези, добродушни лабрадори, нервни овчарки, мечо-подобни каракачанки, бърнести боксери и страховити бултериери. За последните предпочитам да ги виждам вързани на каишка, и послушно следващи своя стопанин. Кучетата не обичат самотно шляещи се тъмни силуети, вървящи срещу тях по алеята. Повдигат мнително поглед към мен, а недай се Боже да изпънат опашката хоризонтално и да наведат застрашително вратовете и муцуните си. Това е знак за агресия. Бързо преминавам покрай тях без да ги гледам в очите. Това е противопоказано.
По това време в градината се усеща мирис на изгорели дърва и брикети от крайморските заведения. Лека морска мъгла се стели над оголелите дървета, а жълтата светлина на лампите прави тази мъгла още по-призрачна, тайнствена. Пусто е, рядко срещаш някого, не е като през деня, когато слънцето ярко свети, а тълпите от бодри пенсионери манифестират покрай теб. Сега, в късния следобед, тук е тихо и спокойно, можеш да дочуеш шума от морето, светлините на акостиралите кораби студено проблясват в мрака. Тъмно се очертават силуетите на далечния възвишения на Отманлий и Атия. От другата страна са светлините на по-ниския поморийски бряг. Винаги гледам да мина покрай паметника на Пушкин. Застанал е в любимата си поза, със скръстени на гърдите ръце, в едната държи книга, лъвската му глава е леко повдигната и гледа някъде над нас. Харесва ми неговия надиплен плащ, придаващ му модната автентичност на 19 век, припомням си чудесното есе на Набоков за поета, което бях превеждал наскоро. Бих казал, че Пушкин е доста отстранен, стои някъде над нас, и високо над онези гамени, които са маркирали статуята му, с бяла боя в областта на слабините на Поета. И това е толкова символично и показателно за нашето бездуховно време, за нещастната и жалка духовна пустош в дребните душички на младото (и не само младото) поколение. Други кумири, други ценности, ако въобще чалга-певачките и нискочелите мутри в лимузини могат да бъдат кумири. Жалко за това поколение, много жалко... Жалко за това, че никога и по никакъв начин няма как да узнае и да усети красотата на стихове, като тези:

Надеждой сладостной младенчески дыша,
Когда бы верил я, что некогда душа,
От тленья убежав, уносит мысли вечны,
И память, и любовь в пучины бесконечны, -
Клянусь! давно бы я оставил этот мир:
Я сокрушил бы жизнь, уродливый кумир,
И улетел в страну свободы, наслаждений,
В страну, где смерти нет, где нет предрассуждений,
Где мысль одна плывет в небесной чистоте...

Продължавайки нататък, малко вляво от паметника на Пушкин, виждам друг един паметник на един наш поет, всички бургазлии, и не само, знаят за него, това е незабравимия Христо Фотев. Мисля си, че скулптурата е добра, създателят й е успял да предаде мистичността в поезията на Фотев, по един чуден начин контрастират слабото и сухо тяло на Поета, приседнал на скамейката, и неговия поглед, вперен към морските далечини, към отминаващите и пристигащи кораби, към далечни светове, и някъде другаде, там, където ние, смъртните, не можем да достигнем... Спомням си как едно лято бях седнал на една пейка, в близост до паметника на Фотев. Покрай мен, тогава времето бе хубаво, топло, южно лято, преминаваха разхождащите се. Групичка от хора на средна възраст мина пред паметника, за момент прекъснаха дребните си разговори, не си спомням точно за какво, може би за политика, за келепира, и пр. такива. И тогава тези типични представители на бургаския еснаф се обърнаха към още новия паметник на поета, и единият от тях, уверено и без да се замисли, се изказа: „Абе то трябваше да му сложат в ръката една бутилка гроздова...” О, свещена простота! О, „неразумни юроде”, о, нещастен български народ, завинаги обречен да тъне в невежество и простотия! Нима това трябваше да чуя за един поет, който е написал:

...Измислица ли е морето?
И щастието ли? Не вярвайте!
Не вярвайте на капитаните,
които го продадоха!
Не вярвайте и на проститутките
които го забравиха!
Не вярвайте и на поетите
които го изгубиха!
Не е измислица морето
и щастието съществува!

Не е измислица морето, прекрасни ми Поете, и аз вярвам, че щастието съществува, въпреки тези духовни джуджета, които с невежествената си простотия, само доказват твоето величие!
И така, една нощна разходка в морската градина на Бургас, забулена вече от падналия нощен мрак. Наближавам края на градината, вдясно от мен забелязвам една странична, малка алея. Покрай нея – строени няколко улични лампи, пръскат своята бледа светлина, още по-бледа от влажната морска мъгла. Самотността на нощта, тишината на смълчаните и полуголи вече дървета, породиха в душата ми усещане за извънвремие, за застиналост и покой. Лампите ми заприличаха на живи същества, застанали в редица край алеята, те сякаш светеха само за мен.