автор: dedenze

          Не това в Париж, по-малко, но достоен конкурент. Става дума за кабаре със
същото име и интериор в Будапеща. Важно е и времето, за демокрация още не се говореше, желязната завеса беше спусната и нашите държави бяха „народни” републики.

          Работехме съвместно с унгарски институт по електропромишленост. Целта
бе съвместно да създадем силиконови изолатори за високо напрежение. Носехме от България, по традиционен обичай, ядене и пиене. Командировъчните не стигаха за нищо, не можеше да обменим левове, а ако приемаха някъде беше по крайно неизгоден курс. В свободното време, бродехме навсякъде в този старинен и красив град. На много места не можеше да влезем заради високата входна такса. До днес Будапеща е скъп град и изисква висок стандарт. Когато съзряхме червената, вятърна мелница с надпис Мулен Руж стана ясно, че тук ще оставим всичките си скромни форинти.
          Бяхме чували, че това са скандални, секс, нощни заведения, място на порока
и любопитството ни изгаряше отвътре. За тогавъшният порядък (трябва да поясня за по- младите), ако те хванат, че притежаваш списание Плейбой или подобни
снимки, следваше глоба, изправителен труд. Да те пуснат повече извън България,
след подобно провинение беше изключено. Всичко еротично, разголено беше
забранено и нямаше подобни заведения.
          Вечерта, заедно с кувертите, получихме и програма с луксозни фотографии и
историята на кабарето. Парите ни стигнаха за чаша шампанско с няколко ядки.
Пиехме молекули, програмата беше над 4 часа. Кабаре- се оказа един, уютен ресторант със сцена и отлично режисирана програма. Еротиката се заключаваше в 2-3 танцьорки по монокини и то не съвсем. Пера, паети и красиви костюми, отлична хореография, насочваше вниманието на съвсем други неща. Класически
канкан, много известни, непреходни песни в отлично изпълнение на живо....
          На две маси, най- близо до сцената, шумно се настани отбор араби в бели роби и тюрбани. Заваляха питиета и мезета, несъответствуващи на никакви мюсюлмански канони. В края на всяко изпълнение, ревяха с пълно гърло:
          - Аферим, ашколсун !
          Може би бяха богати шейхове с петролни кладенци. Масата им беше отрупана.
Валутата конвертируема. В антрактите канеха и черпеха танцьорките.
          Колегата Христо си мърмореше:
          - Ех, да имахме и ние по един петролен кладенец. Явно трябва да се задоволим
с големите си душа и сърце.
          На другия ден, разказвайки възторжено за преживяното, унгарските колеги ни гледаха с благородна завист. Те съшо бяха бедни соц. инженери като нас и повечето трудно можеха да си разрешат Мулен Руж. На връщане, увихме програмите на най скришните места в куфарите, нали имаше разголени
снимки. Моята пазя като скъп спомен до днес. Скъп в буквалния и преносен смисъл.